Първата мисъл на Чироко бе за гигантския пясъчен червей, който Калвин им описа. Проблясвайки на светлината жицата приличаше на живо същество. Тогава си припомни петролопровода, който бе видяла по време на тренировките за оцеляване в бразилската джунгла — големи сребристосиви тръби, които разрязваха тропическата гора като някакво досадно незначително препятствие.
Отваряйки си сама път, гигантската жица бе съборила високите дървета, смачквайки ги безжалостно към земята. С времето джунглата се бе затворила над нея, но огромната маса изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да скочи, да разкъса плетеницата от лиани и да пречупи дърветата наоколо като кибритени клечки.
Петстотин метра над тях скъсаната горна част на жицата висеше като къдрица от тялото на кабела. Мястото на скъсването бе разцъфнало и разкриващата се вътрешна част лъщеше като потъмняла мед, хвърляйки червени и синьозелени отражения. На места повърхността беше обезцветена и сивкава, като покрита с хлебна плесен. От самия край се изливаше вода право надолу върху гъстата растителност, изникнала на това място доста отдалечено от гората. Количеството на водата бе значително, но излизайки от огромната жица изглеждаше като капеща водопроводна тръба.
Приближиха до стената на падналото парче и откриха, че повърхността представлява матрица от шестоъгълни фасети, с големина не повече от няколко милиметра, помътнени от златистите завихряния, непосредствено под тях. Можеха да видят собствените си отражения, размити и леко начупени, сякаш вместо огледало използваха окото на някакво огромно насекомо.
Проследиха жицата надолу по хълма и малко навътре в джунглата, където лежеше скъсания край. Изглеждаше че завършва с отвор, но той беше толкова плътно обрасъл с храсти и увивни растения, че се оказа невъзможно да проникнат в него.
— Каквото и да има вътре — заключи Габи, — растенията го харесват.
Чироко мълчеше. Бе подтисната от напредналия стадий на разрушенията. Отворът в края на кухата жица се оказа достатъчно голям, за да може Рингмастър да прелети през него, тя беше микроскопичен детайл за мащабите на Гея — само една от 200 нишки на един единствен кабел. Въпреки това разрушението представляваше чувствителна загуба и по време на самото скъсване сигурно цялата повърхност на Гея е трепнала безпомощно в съчувствие.
Никой обаче не се бе постарал да възстанови повредата.
Тя не каза нищо, но й бе трудно да повярва, гледайки останките, че все още има някой, който се грижи за механизмите.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Два дни след като изследваха кабела, Титаник напусна територията на тропическата гора. И до този момент теренът около тях не беше хълмист, с изключение на околността в подножието на кабела, но сега земята изглеждаше плоска като билярдна маса. Офион се простираше на километри във всички посоки. Бреговата линия вече не съществуваше като такава. Единственото нещо, което маркираше края на реката и началото на блатата бяха кичури висока трева, вкоренена в плиткото дъно и малки ивици разкалян бряг не по-високи от метър. Водата се бе разпростряла над всичко останало, рядко по-дълбока от десет сантиметра, с изключение на множеството извиващи се лабиринти на мочурища, блатисти ръкави, заливчета, проливи и лагуни. Тези места се обитаваха от огромни змиорки и дънни риби, големи колкото хипопотами, които ги поддържаха чисти и дълбоки.
В околността се различаваха три основни породи дървета, растящи на широко разпръснати групи. Чироко най-много се впечатли от един вид, чиито представители изглеждаха като стъклени скулптури, с изправени прозрачни стебла и симетрично растящи клони, подредени в правилна кристална структура. Най-тънките клонки всъщност представляваха стъклени нишки, които спокойно биха могли да се използват във влакнестата оптика. Когато духаше вятър по-слабите от тях се чупеха. Увивайки единия край на отчупените парчета с материята от парашутите си направиха отлични ножове. Раздвижвани от вятъра стъклените влакна искряха празнично и поради това Габи ги кръсти Коледни дръвчета.
Вторият вид представители на местната флора не се харесаха толкова на Чироко. Растението, май не беше много правилно да го наричат дърво, въпреки че бе достатъчно голямо, приличаше на купчина от нещо, което може да се види по земята на всяко говедовъдно ранчо. Бил ги нарече дървета фъшкии. приближавайки се по-близо до едно от тях, можаха да различат, че дървото притежаваше някаква вътрешна структура, но не пожелаха да се приближат повече, защото миризмата му до голяма степен съответстваше на названието.