— Нямахме друг избор — отговори Чироко и съмненията отново я завладяха. — Калвин още не е дошъл. Но аз наблюдавах внимателно — изглеждаше, че знае какво прави.
Помисли си, че пак е заспал, но не след дълго той отново отвори очи и направи усилие да се усмихне.
— Не бих искал да ми се налага да взема такова решение.
— Беше ужасно, бил. Тя каза, че умираш и аз й повярвах. В противен случай трябваше да чакаме докато дойде Калвин, при това не зная какво би могъл да направи той без лекарства, а тя обясни, че може да убие микробите, което имаше смисъл, защото…
Той докосна коляното й. Ръката му бе студена, но стабилна.
— Правилно си постъпила — очите му светнаха и той се засмя. — Погледни ме! След седмица ще мога да ходя.
Беше късен следобед, вечният, монотонен следобед и някой я тресеше по рамото. Тя отвори очи и бързо премигна няколко пъти, за да се разсъни.
— Приятелите ти пристигнаха — изпя Фокстрот.
— Небесния гигант, който видяхме в радара — добави Лечителят. — Били са в него през цялото време.
— Приятелите?
— Да, вашият лечител и още двама други.
— Двама? — скочи на крака Чироко. — Тези двамата… Единият ми е познат, а вторият дали прилича на нея или пък е мъж като моят приятел Бил?
— Твоите местоимения ме объркват — намръщи се Лечителят. — Честно казано, все още не знам, кой от вас е мъж и кой — жена. Как мога да знам, след като се криете зад тези парчета плат.
— Бил е мъж, а аз и Габи сме жени. Ще ти обясня по-късно, а сега ми кажи какъв е този който дойде на Небесния гигант?
— Гигантът не ми каза — повдигна рамене Титанидата. — И той е объркан като мен.
Свирчостоп започна да кръжи над кервана на Титанидите и даде знак да изчакат спускането на пътниците. След минута един парашут разцъфна и малка черна фигурка се залюшка под него. Нямаше съмнение, че е Калвин.
Докато той се спускаше надолу се появи още един и Чироко се напрегна за да разбере кой може да бъде, но така или иначе фигурата изглеждаше твърде голяма за човек. После се появи трети парашут, след него четвърти…
Във въздуха вече имаше дузина парашути, преди да успее да забележи Джен. Останалите най-вероятно бяха Титаниди.
— Хей, та това е Джен! — извика Габи, която стоеше заедно с Фокстрот и Тромпет малко по-встрани, докато Чироко бе останала във фургона. — Питам се, ако Април е…
— Ангели! Атакуващи Ангели! Строй се!
Гласът, който изкрещя това бе зловещ, изгубил мелодичността си и пълен с омраза. Чироко тъпо гледаше как Лечителят продължава да крещи заповеди, надвесен над радарния апарат. Лицето на Титанидата бе разкривено в гримаса и очевидно беше забравила за своя пациент.
— Но какво става? — започна Чироко, млъкна и се сниши бързо, защото Титанидата я прескочи и се приземи до фургона.
— Слизай бързо долу, двукрако! И се дръж настрана от това!
Погледна нагоре и видя, че небето е пълно с крила.
Спускаха се покрай бордовете на цепелина, леко подгънати за да се увеличи скоростта и атакуваха току-що скочилите Титаниди, които безпомощно висяха под парашутите. Бяха няколко дузини.
Чироко падна на пода, когато фургона рязко подскочи напред и се чу звука от разкъсващите се ремъци на сбруята. Едва се задържа, дращейки с ръце и крака да не изхвръкне през отворения заден капак, успя да се изправи на колене и то точно навреме, за да види как Габи скочи в движение и сграбчи с ръце страничната стена на фургона. Помогна й да се прехвърли бързо вътре и да се закрепи на крака.
— Какво по дяволите става? — отнякъде в ръката на Габи се появи бронзова сабя. Чироко не беше виждала подобно оръжие досега.
— Внимателно! — тялото на Бил подскочи нагоре и се претърколи на пода. Чироко се опита да го върне в леглото, но фургона продължаваше лудо да се мята във всички посоки, прелитайки с трясък над натрошените камънаци и скалните пукнатини.
— Спрете това нещо, по дяволите! — изрева Чироко, после го изпя, но беше безполезно. Двете впрегнати отпред Титаниди препускаха с всички сили към битката и нищо не бе в състояние да ги спре. По-едрата държеше сабя и я размахваше яростно над главата си, крещейки като демон.
Чироко плесна едната по задницата и едва не загуби скалпа си, когато сабята изсвистя над главата й. Сниши се към пода и погледна надолу към края на ремъците, които все още задържаха Титанидите към фургона.
— Габи, дай ми това нещо, бързо!
Сабята полетя към нея с дръжката напред и падна в краката й. С няколко резки удара разсече ремъците и освободи първо едната, после другата.
Титанидите въобще не забелязаха какво става, но сега, когато нищо не ги задържаше бързо дръпнаха напред и изчезнаха от погледа. Полуразрушеният фургон постепенно забави ход, блъсна се в един огромен валчест камък и спря.