Чироко запротестира, че може да ходи сама, но Титанидата я пренесе на ръце през мръсната улица към помещенията, които бяха определени за тях. нейните разбирания за медицината включваха много прегръдки, затопляне на тялото и успокояващи песни. Докато я слагаше на леглото тя изпя Песента на съчувствието, която се пееше във времена на душевни страдания. В стаята имаше още две празни легла.
— Добре дошла във ветеринарната лечебница! — посрещна я Бил. Макар и трудно тя успя да се усмихне леко, докато Титанидата оправяше постилките.
— Този твой приятел шегаджия пак каза нещо смешно? — изпя тя.
— Да, нарече това място — „място-за-лечение-на-животни“.
— Той трябва да се засрами! Лечението си е лечение. Ето, изпий това, ще ти помогне да се отпуснеш.
Чироко пое кожения мях и отпи една голяма глътка. Течността прогори гърлото й, спускайки се надолу и скоро топлината започна да се разпространява по цялото й тяло. титанидите също като хората пиеха ферментирали напитки и предназначението им беше същото. Този факт се оказа едно от най-приятните открития за последните шест дни.
— Имам чувството, че току-що ми извиха китките — промърмори Бил. — Разбрах го по тона на гласа й.
— Тя те обича, Бил. Даже когато си нетактичен и невъзпитан.
— Надявах се да те развеселя.
— Много забавно… Бил… то имаше четири крака.
— Господи! А аз с мойте тъпи шеги за животни и… — той се протегна и взе ръката й в своята.
— Няма нищо. Сега вече всичко свърши. Бих искала да поспя.
Чироко отпи още две големи глътки и веднага заспа.
Габи прекара първия час след операцията обяснявайки на всички колко добре се чувства, после припадна и два дни имаше силна треска. Август се отърва без каквито и да било последствия. Чироко получи леко възпаление, но скоро се оправи.
Бил се чувстваше все по-добре и постоянно напираше да ходи, но Калвин му забрани и каза, че костта още не е заздравяла както трябва.
— И колко още ще трае това? — попита Бил. Всъщност той постоянно задаваше този въпрос. Нямаше книги за четене, нямаше телевизор. Единственото му развлечение беше да гледа през прозореца прашната полутъмна улица на Титантаун. Не можеше дори да разговаря с болногледачите с изключение на няколко опростени мелодични фрази. Лечителят учеше упорито английски, но напредваше много бавно.
— Най-малко още две седмици — отговори Калвин.
— Но аз чувствам, че още сега ще мога да ходя.
— Вероятно ще можеш и точно тава е най-опасно. ще изпука като суха пръчка. Не, не ти разрешавам да ставаш даже и с патерици още две седмици.
— Не можем ли да го изнесем навън? — предложи Чироко.
— Искаш ли да излезеш навън, Бил?
Повдигнаха Бил заедно с леглото, понесоха го надолу по улицата и го разположиха под едно от огромните дървета, които растяха навред из градчето. короните им се сплитаха в едно цяло и правеха Титантаун незабележим от въздуха. Освен това осигуряваха относителна тъмнина, подобно на местността около основата на кабела, която бяха изследвали преди време. Титанидите поддържаха през цялото време запалени светилници в къщите си и даже на някои места по улиците.
— Виждал ли си днес Джен? — попита Чироко.
— Зависи какво имаш пред вид като казваш днес — прозя се Калвин. — Часовникът ми все още е в тебе.
— Не си го виждал, така ли?
— Дори и за секунда — поклати глава той.
— Питам се, какво е правил през цялото това време.
Калвин беше открил Джен да следва извивките на Офион, пробивайки си път през стръмния, начупен терен в околността на планината Немезида, намираща се в Крий — дневната област на запад от Рея. Обяснил му, че се бил появил в зоната на здрача между деня и нощта и от тогава непрекъснато бил в движение, опитвайки се да намери останалите.
Когато го попитаха какво е правил досега бе отговорил кратко — „оцелявах“, което беше вън от съмнение, но Чироко искаше да знае какво по-точно имаше предвид. Бегло спомена за собствените си преживявания по времето когато е бил лишен от чувства, като каза само, че в началото много се разтревожил, но като се ориентирал в ситуацията се успокоил.
Чироко не беше сигурна също какво иска да каже с това.
В началото тя се зарадва, че ще има около себе си още един, който като нея се бе отървал с минимални последствия. Габи продължаваше да оха и стене по време на сън. Бил все още не си спомняше много неща, макар че паметта му бавно бе започнала да се възстановява. Август си остана в хронична депресия, почти на границата на самоубийството, докато Калвин беше щастлив, но искаше да бъде сам. само тя и Джен изглеждаха относително непроменени.