Чироко обаче знаеше за себе си, че е била докосната от нещо мистериозно по време на престоя в тъмнината — можеше да пее езика на Титанидите. подсъзнателно почувства, че Джен поради неизвестни причини скрива нещо, нещо по-значително, което му се е случило и започна да търси признаци за това.
Усмихваше се постоянно. Продължаваше да уверява всички, че се чувства добре, даже и тогава, когато никой не го питаше. Беше приятелски настроен. понякога бе прекалено сърдечен, но така или иначе изглеждаше добре.
Чироко реше да го намери и да опита още веднъж да поговори с него за двумесечното му отсъствие.
Титантаун й хареса.
Под дърветата беше топло. Тъй като горещината идваше отдолу нагоре, преминавайки през доста дебел пласт земя, то тя се задържаше в него и повърхността излъчваше само малка част от нея. При това топлината бе суха и Чироко скоро разбра, че тялото й се охлажда достатъчно ефикасно ако е облечена само в една лека риза и ходи боса. Улиците бяха приятно осветени с хартиени фенери, които й напомняха на японските. Земята беше твърда и се навлажняваше от едни храсти, които на всяка ротация разпръскваха като мъгла облаци малки водни капчици и когато това се случваше, замирисваше на лек летен дъждец. Околностите бяха покрити с килим от цветя. растяха изненадващо добре в постоянния полумрак и бяха толкова много, че при всеки полъх на вятъра земята се покриваше с окапали венчелистчета.
Титанидите никога не бяха чували за урбанистично планиране. Жилищата им се разполагаха разпръснато, на най-различни случайни места под и над земята и даже по дърветата. Пътищата се бяха оформили непринудено, от потребностите на самото движение. Нямаше знаци или табелки с имената на улиците и ако се направеше карта на града, за кратко време би се покрила с поправки — постоянно изникваха нови къщи, понякога дори по средата на пътя и минувачите, заобикаляйки ги започваха да утъпкват нови пътеки. По този начин очертанията на улицата се променяха, докато не настъпваше ново равновесие.
Всички, които я срещаха, я поздравяваха шеговито с весели песни.
— Здравей, земно чудовище! Виждам, че все още успяваш да запазиш равновесие.
— О-о, вижте, та това е двукракото чудо! Ела да похапнеш с нас Шеер-ах-ко.
— Съжалявам, приятели — изпя в отговор тя. — Имам работа. Да сте виждали някъде До Диез Трубадур?
Забавляваше се да си превежда песните по този начин, още повече, че на езика на Титанидите думата „чудовище“ не беше обидна.
Едва се сдържа да не приеме поканата за угощение. След двумесечната диета от сурово месо и плодове гозбите на Титанидите й се струваха превъзходни. Приготовлението на храните тук бе цяло изкуство и едно от най-големите им достойнства. С малки изключения хората можеха да ядат всичко сготвено от тях.
Откри най-после сградата, която търсеше. Беше я нарекла Сити Хол, защото там се намираше местната управа. Откри я по-скоро случайно, отколкото по напътствията, които получаваше, разпитвайки за пътя. (Първо наляво, после втората пресечка вдясно, после заобикаляш… не, там май е блокирано от един рот насам…) Самите Титаниди се ориентираха добре, но Чироко бе разбрала, че никога не ще може да се оправи.
Беше дала на сградата това име, защото там живееше Трубадура, а най-близката дума на английски, която описваше неговото положение в обществото бе водач. В действителност, изпълняваше тази функция само п овреме на война, като главнокомандващ, но даже и в този случай имаше известни ограничения. Именно той доведе подкрепленията при неотдавнашната атака на ангелите. От тогава обаче се държеше като всички останали.
Чироко искаше да го попита, дали не знае къде може да намери Джен, но се оказа, че не е необходимо. Джен беше там.
— Здравей, Роки, радвам се, че те виждам — поздрави той като стана и сложи ръка на рамото й. После се приближи и я целуна по бузата, което, кой знае защо я раздразни.
— Аз и Трубадура точно обсъждахме някои неща, които може би ще те заинтересуват.
— Вие обсъждахте… Ти можеш да разговаряш с тях?
— Изразите звучат отвратително — запя Трубадурът в трудния Еолийски лад. — Стилът му е типичен за племената в Крий. Гласът звучи неясно и ухото му е повече пригодено за… нека да ги наречем немодулираните думи на вашия език. Но като се настроим, можем да пеем заедно.
— Разбрах доста от това, което каза — засмя се Джен. — Нека не си мисли, че може да разговаря пред мен като пред бебе.
— Защо не си ми казал досега, Джен? — попита тя, като се опитваше да хване погледа му.
— Реших, че не е важно — махна с ръка той. — И аз като тебе получих една доза, но не се справям много добре.