— Прекрасен ден за пикник — поздрави весело Кларинет, когато Чироко и Габи се присъединиха към нея в края на града. — Земята е суха. Ще можем да отидем и да се върнем за четири или пет рота.
Чироко коленичи и завърза връзките на меките кожени мокасини, които Титанидите й бяха направили, после се изправи и погледна през ширналата се кафеникава равнина към мястото откъдето западния централен кабел на Рея — къщата на ветровете, се извисяваше в прозрачния въздух.
— Много съжалявам, че ще те разочаровам — изпя тя. — Но на мен и моята приятелка ще ни отнеме един декарот за да отидем и още толкова за връщане. Ние планираме да останем известно време там и да приемем фалшивата смърт.
— Бих желала да не го правите — потрепери Кларинет. — Това ме плаши. Питам се как червеите се досещат, че не трябва да ви ядат?
Чироко се засмя. Титанидите никога не спяха. Състоянието на сън при хората ги смущаваше даже повече отколкото необяснимото им умение постоянно да балансират на два крака.
— Има една възможност. Колебая се дали да ти я предложа, защото се страхувам да не те обидя. На Земята имаме животни, чиито тела са устроени подобно на вашите. Понякога пътуваме върху гърбовете им.
— На гърбовете им? — изглеждаше леко озадачена, но след малко лицето й просветна — явно бе направила връзката. — Имаш предвид, че с единия крак от едната страна, а с другия… но да… очевидно… Разбрах! Мислиш ли, че ще стане?
— Бих искала да опитам, ако ти си съгласна? Протегни ръка надолу. Не, обърни я… точно така. Ще сложа сега крака си на нея…
Чироко стъпи върху обърнатата нагоре длан, сграбчи рамото на Кларинет, после се изхвърли леко нагоре и я възседна. Намести се стабилно в седловината по средата на широкия гръб и запита:
— Удобно ли ти е така?
— Почти не те чувствам. Но как ще се задържиш там?
— Това е нещо, което тепърва ще трябва да решим. Мисля, ч… — изписка несъзнателно и се втренчи опулено в лицето на Кларинет — тя бе завъртяла главата си на сто и осемдесет градуса около шията и сега я гледаше любопитно.
— Да не би да сгреших нещо?
— Нищо не си сгрешила. Просо не повярвах, че това което току що направи е възможно. Нашите вратове не са толкова гъвкави. Няма значение. Обърни се сега напред и внимавай къде стъпваш. Тръгни за начало съвсем бавно.
— Какъв ход предпочиташ?
— А? Ъ-ъ, нищо не разбирам от тези неща.
— Добре. Отначало ще започна с тръс и постепенно ще го развия до бавен галоп.
— Имаш ли нещо против, ако сложа ръцете си около тебе?
— Не, разбира се.
Направи широк кръг, равномерно увеличавайки скоростта. Преминаха в галоп покрай Габи, която се зарадва и изкрещя весело. Когато Кларинет отново премина в тръс и спря, дишането й бе съвсем леко учестено.
— Мислиш ли, че ще стане? — попита Чироко.
— Би трябвало. Нека да опитаме сега и с двете.
— Ще ми се да постеля нещо под себе си. А що се отнася до Габи, защо да не намерим някой друг за нея?
За десет минути Кларинет успя да намери две подходящи плоски възглавнички и още един доброволец — едър самец с бледолилава козина и бели косми по главата и опашката.
— Хей, Роки! Моят кон е по-шик от твоя.
— Зависи от гледната точка. Габи, бих искала да ти представя… — изпя името, после ритуалния мотив, придружаващ запознанството и прошепна към Габи: — Наричай го Фагот.
— Какво му е лошото на Лео? Или Джордж? — измърмори тя, но го поздрави като стисна ръката му, след което ловко скочи върху широкия гръб на самеца.
Тръгнаха. Титанидите пееха весели походни песни и двете жени им пригласяха, доколкото можеха да се справят със сложните мелодии. Когато една песен свършваше веднага запяваха друга. Те на свой ред изпяха „Чудният магьосник от Оз“, последвана от „Двуколките продължават да се движат“ и „Да тръгваме към това диво място“. Титанидите бяха приятно изненадани — за пръв узнаха, че и хората имат песни.
Чироко се бе спускала със сал надолу към устието на Колорадо Ривър и с лодка, направена от орехова черупка по течението на Офион. Бе летяла над Южния полюс и няколко пъти бе прекосила Съединените Щати с двуместно самолетче. Бе пътувала с моторна шейна, велосипед, и гравитационен влак. Веднъж даже участва в едно кратко пътешествие с камили през пустинята. Нито едно от тези преживявания не можеше да се сравни със сегашното, с чувствата, които изпитваше в този момент, яздейки върху гърба на Титанидата под небесния свод на Гея, в този вечен следобед, приближавайки границата на залеза. Пред нея Стълбата към небесата се издигаше от земята, простирайки се в далечината за да изчезне в нощта на съседната зона.