Тя отметна глава назад и запя:
— Дълъг е пътят към Типерери, дълъг е пътят към дома…
Пространството около Къщата на ветровете бе изровено и покрито с твърди скали.
Остри канари, подобно на чепати коренища, разкъсваха кафеникавата почва. Скалистите хребети се скосяваха рязко, сякаш огромни кокалести пръсти сграбчваха земята за да я смачкат като лист хартия. Пръстите постепенно преминаваха нагоре в набръчкана длан, после в космата ръка, протягаща се откъм тъмнината на небето.
Постоянно нещо раздвижваше въздуха. От всички страни подухваше внезапно, на пориви лек вятър и пораждаше хиляди танцуващи пясъчни дяволчета въртящи се капризно насам натам.
Скоро чуха и самия стон — дълбок неприятен звук, но в него нямаше нищо от ужасяващата скръб на вихъра, идващ откъм Океан, известен като Риданието на Гея.
Кларинет предварително им бе разказала и те знаеха какво ще видят. Хребетите, по които се изкачваха в момента, всъщност бяха покритите с почва нишки на кабела, които излизаха над повърхността под ъгъл тридесет градуса. Земята бе ерозирала под въздействието на ветровете и набраздена от множество оврази, всичките насочени към източника на стенанието.
Започнаха да преминават покрай всмукващи въздух отвори. Някои от дупките бяха не по-широки от половин метър, докато други зееха зловещо — достатъчно големи за да погълнат Титанида. Всяка от тях издаваше свистящ немелодичен звук, но на строго определена височина. Получаваше се една нехармонична, неритмична музика, нещо подобно на най-тъпите авангардни експерименти в средата на миналия век. Зад цялата тази какафония се разстилаше масивен, басов, продължителен тон, сякаш звукът излизаше от тръбата на гигантски орган.
Титанидите продължаваха упорито да се изкачват нагоре по последния издължен хребет. Земята бе спечена и камениста, оголена от ветровете, които отдавна бяха издухали всичко, което не бе закрепено здраво за нея. Пътечката, водеща по самия гребен бе станала доста тясна, а пропастите от двете й страни по-широки и много дълбоки. Чироко се надяваше, че Титанидите ще знаят кога е най-добре да спрат. Очите й вече се бяха насълзили от насрещния вятър.
— Ето това е Къщата на ветровете — изпя най-после Кларинет и спря. — Не е възможно да се приближим повече, защото ветровете стават твърде силни и могат да ни издухат. Но можете да видите Големия Ревльо, ако слезете надолу по склона. Искаш ли да те отнеса там?
— Благодаря ти, но ще се спусна сама — отговори чироко и скочи на земята.
— Ще ти покажа пътя — Кларинет тръгна надолу. Стъпките й бяха ситни, ситни и трудно успяваше да запази равновесие, но очевидно не срещаше особени препятствия.
Титанидите достигнаха до един ръб, откъдето следваше рязък вертикален спуск и продължиха, следвайки ръба на изток. Когато Габи и Чироко приближиха пропастта, почувстваха едновременното усилване на вятъра и повишаване на звука.
— Ако вятърът продължи да се усилва, предлагам да се откажем — извика Чироко.
— Съгласна съм.
Но когато се присъединиха към Титанидите, застанали неподвижно на една малка издатина, разбраха че няма нужда да продължават повече. Това, което се виждаше от тук, бе напълно достатъчно.
Различиха седем всмукващи гърловини, всяка от които разположена в края на отделен дълъг пролом със стръмни брегове. Шест от дупките бяха с диаметър около 200 метра, а седмата, самият Голям Ревльо можеше да вмести останалите в себе си.
Чироко прецени, че от основата до върха отворът се простираше не по-малко от километър и имаше почти половината от това разстояние в най-широката си част. Овалната форма се налагаше от самото разположение между две от нишките на кабела, които на това място се подаваха от кафеникавата почва, сключвайки остър ъгъл помежду си, подобно на римската цифра пет. В мястото където нишките се срещаха зееше гигантска уста, издялана от монолитен камък.
Страните на отвора бяха толкова гладки, че проблясваха отразявайки оскъдните слънчеви лъчи, подобно на криви огледала. Хилядолетията непрекъснат вятър, примесен с фин пясък бяха полирали съвършено камъка, а множеството по-светли рудни жили прорязващи тъмната скала й придаваха лъскавината на седеф.
Кларинет се наведе над Чироко и изпя нещо в ухото й.
— Разбирам защо — изрева в отговор тя, за да надвие шума.
— Какво ти каза? — заинтересува се Габи.
— Каза, че наричат това място Предния чатал на Гея.
— И аз разбрах защо — провикна се Габи. — Сега се намираме върху един от краката й.
— Това имат предвид.