Чироко докосна хълбока на Кларинет и посочи с жест към върха на хребета. В същото време се запита какво ли изпитваха Титанидите тук, на това място. Благоговение? Страхопочитание? надали. Държаха се така, сякаш просто им показваха една от местните забележителност, намираща ще извън града. Дали планините внушаваха страхопочитание у швейцарците?
Добре, че се върнаха малко назад. Мястото се оказа относително тихо. Застана до Кларинет и започна да изучава околността.
Придържайки е към аналогията, според която основата на кабела бе гигантска ръка, сграбчила замята, можеше да се каже, че се намираха върху второто кокалче на единия от пръстите, докато Ревльото беше останал долу между двата пръста.
— Има ли друг път нагоре? — запита Чироко. — Път, по който може да се достигне до голямата равнина, ей там по-нагоре, без да ни всмуче Гея?
Фагот, който бе малко по-възрастен от Кларинет, кимна с глава.
— Да. Има много пътища. Тази баба на всички дупки е най-голямата и най-опасната, затова ви доведохме тук. Но всеки от останалите хребети ще ни отведе до платото.
— Тогава защо не ни заведохте там?
— Вие казахте, че желаете да видите Къщата на ветровете — погледна я изненадано Кларинет. — Не знаех, че искате да се изкачите при Гея.
— Грешката е моя — промърмори Чироко. — Все пак, кой е най-удобния път към върха?
— Към самия връх? — изпя Кларинет и очите й се ококориха. — Но аз просто се пошегувах. Разбира се, вие не искате да отидете там?
— Напротив. Решила съм да опитам.
Кларинет посочи на юг, към съседния хребет. Чироко разгледа внимателно отсрещната стръмнина. Не изглеждаше да е по-трудна за изкачване от склона, който вече бяха изкачили. Титанидите успяха да го направят за час и половина, така че на хората би трябвало да отнеме не повече от шест или седем часа. После следваха приблизително още шест часа изкачване по билото на самия хребет, докато достигнат до платото, и след това…
От мястото, където се намираха, наклоненият кабел изглеждаше като една абсурдна планина, която се издига приблизително петдесет километра стръмно нагоре преди да се стопи в тъмнината над границата с Рея. Първите три километра бяха оголени, без никаква растителност — шоколадено-кафява спечена кал и сиви скали. Следващите няколко километра представляваха полоса, покрита с обрулени полумъртви дървета, но по-нататък изглежда упоритият растителен свят на Гея бе намерил за какво да се закрепи. От това разстояние не можеше да се забележи дали са тревисти поляни или гористи области, но дебелият пет километра цилиндър на кабела бе обрасъл в зелено, подобно на разядената котвена верига на гигантски морски плавателен съд.
Зеленината се простираше чак до полумрачната зона, разделяща деня и нощта. Началото на зоната не се очертаваше рязко, а се преливаше в полусянка, сякаш тъмнината постепенно разтваряше основния цвят. Зеленото избледняваше в бронзово жълто, което преминаваше последователно през тъмно златисто, сребристо и кървавочервено, за да се слее с черносиньото небе над Рея. По-нататък кабелът беше невидим. Чироко проследи още веднъж с поглед невъзможната крива на кабела, изтъняваща все повече и повече, за да се превърне в конец, преди да се съедини със застрашителния мрак на покрива и да изчезне в отвора на спицата. Още по-нататък се виждаше как самата спица също започва да изтънява, но след това тъмнината ставаше съвсем плътна, за да се забележи нещо повече.
— Можем да го направим — обърна се тя към Габи. — Най-малкото, можем да се доберем до покрива. Надявах се, че на дъното може да има нещо подобно на механичен лифт. Все още мисля, че наистина има, но ако започнем да го търсим… — Чироко направи широк жест с ръка, обхващайки разровената земя наоколо — ще ни отнеме няколко месеца.
Габи прецени още веднъж наклона на кабела, въздъхна и поклати бавно глава.
— Ще дойна с теб, където и да отидеш, но знаеш ли, мисля че си луда. Никога няма да минем през покрива. Хайде, погледни още веднъж. От тук нататък още от самото начало трябва да се изкачваме по един четиридесет и пет градусов наклон.
— Планинските жители го правят през целия си живот. Ти също ще го направиш, ако потренираш.
— Разбира се. Около десетина метра. А ще се наложи да изкачим петдесет или шестдесет километра. И тогава — най-после една добра новина — тогава остава само да вървим право нагоре. Не повече от 400 километра.
— Няма да е лесно, но ще трябва да опитаме.
— Мадре де диос — завъртя очи Габи и се удари с длан по челото.
Кларинет внимателно бе наблюдавала жестовете на Чироко, докато разговаряше с Габи.
— Ти ще изкачиш голямата стълба? — изпя тържествено тя.