— Трябва.
Титанидата кимна, после се наведе и я целуна по челото.
— Бих искала да не правите повече това — промърмори Чироко на английски.
— Какво искаш да кажеш? — попита Габи.
— Няма значение. Хайде да се връщаме в града!
След като напуснаха зоната на ветровете, спряха за кратка почивка. Кларинет извади голяма покривка, разстла я на земята и всички седнаха около нея да закусят. Храната бе все още топла, прекрасно запазена в термосите, направени от двойни орехови черупки. Чироко и Габи нямаха апетит, хапнаха съвсем малко и някак насила, докато Титанидите ометоха лакомо всичко до шушка.
Бяха на пет километра от Титантаун, когато Кларинет погледна през рамо към Чироко. На лицето й се бе изписало печално предчувствие. Посочи с жест към тъмнината на покрива и тъжно пропя:
— Гея започва да диша.
— Какво? Сигурна ли си? Мислех, че ще бъде по-шумно, и ще имаме много време за да… Значи ли това, че ще се появят ангелите?
— Шумно е, ако идва от запад — поправи я Титанидата. — Въздишката на Гея е тиха, когато идва от изток. Струва ми се, че вече ги чувам — в този момент тя се препъна и едва не изхвърли Чироко във въздуха.
— Тогава по-бързо, дявол да го вземе. Ако ви хванат тук сами, нямате никакъв шанс.
— Твърде късно е — очите на Кларинет излъчваха странен блясък, а устните й бяха разтеглени широко встрани, оголвайки снежнобелите зъби.
— Движи се! — Чироко с години бе тренирала гласа си да командва и сега успя по някакъв начин да вложи нужния властен тон в песента си. Титанидата скочи и препусна в бесен галоп, следвана по петите от Фагот.
Скоро даже Чироко можеше да чуе воя на ангелите. Кларинет започна да забавя ход, стъпките й станаха несигурни — поривът на тялото да побегне назад и да се бие бе твърде силен.
Недалеч пред тях се показа голямо самотно дърво и Чироко взе светкавично решение:
— Към дървото! Бързо! Нямаме много време!
Спряха под короната от гъсто сплетени клони и двете жени скочиха на земята. Кларинет се опита да избяга, но Чироко я удари с ръка през лицето, което изглежда временно я успокои.
— Габи, срежи ремъците на тия торби. Фагот! Спри! Не прави това! Веднага се върни тук.
Фагот се огледа нерешително, но се върна при тях. Чироко и Габи заработиха трескаво, разкъсвайки на ивици дрехите си, като се стараеха да усучат от ивиците няколко здрави въжета.
— Приятели! — запя Чироко, когато въжетата бяха готови. — Нямаме много време за обяснения. Затова ви моля просто да ми се доверите и да направите това, което ви кажа.
Постара се да изцеди в песента и последната частичка от умението си да убеждава, като запя в тоналността, използвана от старите и мъдрите по отношение на младите и глупавите. Това подейства, но само отчасти, защото двете Титаниди продължиха да гледат втренчено на изток.
Най-после успя да ги накара да легнат настрани.
— Боли ме! — оплака се Кларинет, когато Чироко привърза един към друг задните й крака.
— Извинявай. За твое добро е — продължи да омотава тя предните крака на Титанидата, после завърза ръцете й в китките и като привърши подхвърли към Габи мяха с виното. — Опитай се да налееш в него колкото се може повече. Искам го мъртво пиян!
— Дадено!
— Дете мое, искам да изпиеш това — запя отново тя. — Фагот, ти също. Пий веднага! Изпий колкото се може повече от виното! — Разтвори устните на Кларинет, вкара между тях чучура и стисна силно с ръце мях. Воят на ангелите се беше усилил и ушите на Титанидата се заизвиваха бързо нагоре надолу.
— Памук, памук — промърмори Чироко. Започна да разкъсва остатъците от туниката и да оформя от парцалите стегнати топки. — Ако този номер е свършил работа на Одисей, защо да не ми свърши и на мен! Габи, ушите! Напъхай това в ушите му.
— Боли! — изрева Кларинет. — Искам да стана. Чуваш ли, земно чудовище. Тази игра не ми харесва — продължи да стене тя, като на места в песента подреждането на полутоновете загатваше за думи, изразяващи омраза и ненавист.
— Пий още вино — изтананика монотонно Чироко. Титанидата се задави, когато наля виното направо в гърлото й.
Сега вече виковете на ангелите зазвучаха много високо и Кларинет започна силно да пищи в отговор. Чироко се принуди да сграбчи ушите й и да ги стисне. После залюля голямата глава в скута си, приближи устни до ухото й и запя приспивна песен.
— Роки, помогни ми! — извика Габи. — Не мога да пея тези песни. Пей по-високо!
Фагот се дърпаше яростно и всеки път, когато Габи се опитваше да го стисне за ушите надаваше пронизителен писък. Внезапно замахна със завързаните си ръце и я хвърли няколко крачки встрани.