— Но изглежда, че ти никога не изпитваш слабост. Току що заяви, че сама можеш да се грижиш за себе си.
— Всяко човешко същество би ти го казало. Но ако си мислиш, че не съм слаба, значи не ме познаваш. Точно сега съм като едно малко дете, което се пита дали ще му позволят да тръгне, без да го целунат за раздяла, без дори да му пожелаят на добър час.
Проклятие! Потече една сълза. Чироко бързо я избърса, защото не искаше той да я обвини, че използва сълзите като оръжие и се запита как успяваше винаги да се забърка в такива ситуации, в които не можеше да има победител. Без значение дали е права или греши, дали е силна или слаба — в тези ситуации винаги й се налагаше да се защитава.
Беше омекнал достатъчно за да позволи да го целуне. Когато се разделиха, изглеждаше че вече няма какво да си кажат. Чироко не можа да разбере дали реакцията му се дължи на факта, че тя не заплака. Знаеше, че по този начин го нарани, но може би плачът й би го наранил още по-болезнено.
— Върни се колкото се може по-скоро.
— Ще се върна. И не се тревожи много за мен. Аз съм твърде жестока, за да позволя на нещо да ме убие.
— Аз ли не го знам!
— Само два часа, Габи. Два часа и сме там.
— Знам, знам. Само спри да говориш за това. Моля те.
Свирчостоп, така както беше кацнал на голямата плоска равнина източно от Титантаун изглеждаше по-голям отпреди. Обикновено цепелините никога не се спускаха по-ниско от върховете на дърветата. Наложи се Титанидите да изгасят всички огньове в града, докато го убедят да се спусне на земята.
Чироко погледна назад към Бил, който стоеше подпрян на две патерици до носилката, с която Титанидите го бяха изнесли до края на поляната. Помаха й с ръка и тя му отвърна.
— Вземам си думите назад, Роки — зъбите на Габи започнаха да тракат. — Говори ми. Кажи ми нещо.
— Спокойно, момичето ми. Спокойно… Ще си отвориш очите, нали? Гледай къде стъпваш. О-о-оп!
Вътре в стомаха на цепелина една дузина животни се бяха наредили на опашка. Приличаха на пасажери в метрото, които само чакат да се отворят вратите на вагона, за да се приберат по-бързо в къщи. Сега, когато входът се освободи, те се втурнаха навън, блъскайки се едно в друго и успяха да съборят Габи.
— Помогни ми, Роки?! — гласът й прозвуча отчаяно. Беше се вдървила в позата в която падна и си позволи само един бърз поглед към Чироко.
— Разбира се, идвам… — Чироко прехвърли раницата си на Калвин, който заедно с Джен отдавна вече ги чакаше вътре и повдигна Габи. Беше толкова крехка и безпомощна!
— Два часа.
— Два часа — повтори тъпо Габи.
В този момент се чу бърз тропот на копита. ПРез отворения свинктер се появи Кларинет и сграбчи ръката на момичето.
— Ето, малката — запя тя, пъхайки един мях с вино в ръцете на Габи. — Това ще ти помогне да забравиш тревогите си.
— Но как разбра, че… — започна Чироко, но Титанидата я прекъсна.
— Видях страха в очите й и си спомних това, което тя направи за мен. Правилно ли постъпих?
— Постъпи прекрасно, детето ми. Благодаря ти от нейно име.
Не каза на Кларинет, че в раницата си има още един мях с вино, който трябваше да й послужи за същите цели.
— Няма да те целувам още веднъж, защото каза че ще се завърнеш. Желая на всички ви сполука и нека Гея ви завърти обратно при нас! — завърши с ритуална мелодия тя, после махна с ръка и изтопурка навън. Отворът бавно се затвори след нея.
— Какво каза Кларинет?
— Каза, че иска да се накъркаш.
— Аз вече пийнах десетина глътки, преди да се кача. Но сега след като спомена…
Чироко остана с нея още малко и когато момичето се закиска в пристъп на истерия продължи да я пои с вино, докато не изпадна в полусъзнателно състояние, на границата на пълната безчувственост. След като се увери, че няма да има повече проблеми с Габи, тя се присъедини към мъжете в предната част на гондолата.
Бяха вече във въздуха. Водният баласт продължаваше да изтича от една дупка близо до носа на Свирчостоп.
Скоро цепелинът полетя нагоре по кабела, плъзгайки се малко над горната му повърхност. Поглеждайки надолу, Чироко успя да различи множество дървета и големи тревни площи. Някои части от кабела бяха напълно обрасли с растителност. Съоръжението бе толкова огромно и масивно, че понякога изглеждаше почти като дълга плоска ивица земя. Не съществуваше опасност да паднат долу поне докато не достигнат до покрива.