Светлината бавно започна да избледнява. След десет минути вече се намираха в оранжево обагрен здрач на път към вечната тъмнина. Стана й мъчно за отиващата си светлина. Дълго време бе проклинала вечния ден, но все пак светлината си беше светлина и от тук нататък нямаше да я вижда за известно време.
А можеше и никога да не я види отново!
— Пристигнахме. Последна спирка — помъчи се да изглежда весел Калвин. — Свирчостоп ще приближи още малко към повърхността и ще ви спусне долу с въжета. На добър час, побъркани глупаци такива! Ще ви чакам да се върнете!
Джен помогна на Чироко да овърже Габи с ремъците и пръв се спусна надолу, за да поеме момичето, когато достигне земята. Чироко гледаше отгоре през дупката и когато се увери, че двамата сеспуснаха благополучно, целуна Калвин за късмет. Седна на ръба и започна да наглася коланите. Прекара последните два около бедрата и ги стегна здраво, докато краката й свободно висяха във въздуха, после се отблъсна леко.
Приземи се в зоната на здрача.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато се приземиха на повърхността на кабела и усетиха твърдо под краката си, се почувстваха значително по-леки — намираха се около сто километра по-близо до центъра на Гея и на още толкова от долната част на огромното колело. Гравитацията бе паднала от почти една четвърт жи до една пета. Раницата на Чироко сега тежеше приблизително два килограма по-малко, а и собственото й тегло бе намаляло с два килограма и половина.
— Сто километра ни делят от мястото, в което кабелът се съединява с покрива — започна тя. — Бих казала, че склонът е тридесет и пет градуса. Би трябвало да е достатъчно лесно оттук нататък.
Джен я погледна скептично.
— А пък аз бих казал, че е повече от четиридесет градуса. Някъде към четиридесет и пет. И по-нататък става все по-стръмен. Шестдесет градуса. Не по-малко от шестдесет, преди да достигнем нивото на покрива.
— Но при тази гравитация…
— Не се шегувай с един четиридесет градусов наклон — намеси се Габи. Беше седнала на земята. Изглеждаше леко позеленял, но весела. Току-що бе повърнала, като преди това бе успяла да промърмори, че тук, а и навсякъде другаде е много по-добре, отколкото да си вътре в стомаха на цепелина. — Изкачила съм няколко върха на Земята, при това с телескоп на гърба. Така че имам опит. За такива работи човек трябва да е в много добра форма, а ние не сме.
— Тя е права — обади се Джен. — Аз съм отслабнал малко, а и ниската гравитация те прави мързелив.
— Вие просто сте пораженци.
— Само не мисли, че сме облагодетелствани пет към едно, каквато е разликата в теглото. — Поклати глава Джен. — И не забравяй, че масата на тоя денк на гърба ти е почти равна на твоята. Внимавай с него.
— Дявол да го вземе! Тръгнали сме на най-дългото планинско катерене, което някога са предприемали човешки същества! И какво чувам аз? Песни? Не, нищо подобно — чувам хленч.
— Ако трябва да се пеят песни — промърмори Габи. — По-добре е да ги изпеем сега. По-късно може въобще да не ние до песни.
„Е, добре“ — помисли си Чироко, — „Поне се опитах“.
Съзнаваше, че пътешествието ще бъде тежко, но също така чувстваше, че истинските трудности ще започнат едва след като стигнат до покрива, което се надяваше, че ще могат да направят за пет или шест дни.
Намираха се в полумрачна гора. Дърветата изглеждаха така, сякаш бяха направени от опушено стъкло. Те се извисяваха над тях и допълнително филтрираха оскъдната светлина, която достигаше до зоната на здрача и придаваше бронзов оттенък на всичко, до което се докоснеше. Сенките бяха заострени и плътни, насочени на изток — към нощта. Балдахин от полупрозрачни, прилични на целофан, оранжеви, синьозелени и златни листа се извисяваше като арка над главите им — един екстравагантен залез в късна лятна вечер.
Земята вибрираше меко под краката и напомняше за големите потоци въздух, преминаващи през кухините на кабела, устремени към главината. Чироко се пожела да може по някакъв начин да впрегне тази огромна мощ и да я използва.
Самото изкачване не беше трудно. В по-голямата си част повърхността на кабела бе покрита с твърда, гладка, спечена земна маса. Формата на релефа се диктуваше от извивките на огромните нишки, съставящи кабела. Всяка нишка се издаваше, оформяше дълъг хребет, разположен под остър ъгъл спрямо направлението на кабела и можеше да се види как след неколкостотин метра този хребет се усуква надолу.
Растителността беше много по-гъста там, където почвения пласт бе най-дебел — между две нишки. Възприеха тактиката да вървят под кабела. После трябваше да пресекат плиткото дере между две съседни нишки и да се изкачат на следващия хребет. Това им позволяваше да извървят поне половин километър по него, докато и този хребет започне да се извива под кабела, след което пак трябваше да пресичат дере.