— Или „Тя изпълни дълга си“ — обади се Джен.
— Звучи справедливо — подшмръкна Габи. — Но къде е романтиката на живота? Разкрий на някого епитафа, който си избрала за себе си и какво ще получиш в отговор? Насмешка.
Следващия спазъм прободе Чироко по време на поредната почивка. По-точно спазми, защото този път и двата крака се бяха схванали. Съвсем не й беше до смях.
— Хей, Роки — докосна я плахо по рамото Габи. — Няма никакъв смисъл ако някой от нас пукне от умора. Да почиваме този път един час, какво ще кажеш?
— Това е нелепо — успя да изсумти Чироко. — Просто не мога да помръдна. Не мога даже да седна на задника си. — после погледна подозрително Габи — Ти какво правиш, че не получаваш спазми?
— Просто кръшкам — призна Габи. Лицето й си остана сериозно. — Но сега ще взема едно въже и като те зашибам с него по този задник, на който не можеш да седнеш да видиш как ще заприпкаш нагоре.
Чироко не можа да се сдържи и се засмя, макар и слабо.
— Ще трябва май да свикна с това — промърмори тя. — Рано или късно ще влезна в по-добра форма. А дотогава спазмите няма да ме убият. Поне така мисля.
— Не. Не мога да гледам как те боли.
— Какво ще кажете за десет минути движение, двадесет минути почивка — предложи пак Джен. — Само докато почувстваме, че влизаме във форма и можем повече.
— Не става. Ще вървим петнадесет минути или дотогава, докато някой от нас не може повече — което се случи по-напред. Ще почиваме петнадесет минути или до тогава, докато всички сме в състояние да тръгнем. И ще вършим това, в продължение на осем часа… — Чироко погледна часовника си. — Тоест, малко повече от пет часа оттук нататък. Едва тогава ще направим лагер.
— Води ни Роки — въздъхна Габи. — Поне това го можеш добре.
Беше ужасно. Болките продължиха да измъчват Чироко най-много от всички, макар че и Габи получи няколко спазъма.
Мехлемът на Титанидите помагаше, но трябваше да го изразходват по-икономично. В медицинския комплект на всеки имаше само по едно бурканче от него, а вече почти бяха привършили запаса на Чироко. Надяваше се, че след като минат няколко дена няма да се налага да го използват толкова често, но искаше да запази поне една опаковка за вертикалното изкачване във вътрешността на спицата. Още повече, че понякога болката не беше толкова непоносима и можеше да се изтърпи. Когато спазмът я грабваше, тя едва се сдържаше да не закрещи, но след като седнеше на земята и изчакваше малко, започваше да преминава.
В края на седмия час тя стана по-отстъпчива и даже малко се разочарова от себе си и от своя инат. Беше се получило така, сякаш се опитваше да докаже, че Бил е прав — насилвайки се да бъде твърда, отиде до границата на своята издръжливост и даже успя да я прехвърли.
Разположиха лагера на дъното на едно дере. Събраха дърва за огън, но силите им стигнаха до тук и даже не се опитаха да разпънат палатките. Въздухът бе горещ и пълен с изпарения, но въпреки това огънят им дойде добре в сгъстяващата се тъмнина и малко ги посъживи. Излегнаха се удобно около него, облечени само в крещящо изрисуваното копринено бельо.
— Приличаш на паун — обади се по едно време Джен, отпивайки от мяха с виното.
— На много изморен паун — въздъхна Чироко.
— Колко мислиш, че сме изминали, Роки? — попита Габи.
— Трудно е да се каже. Петнадесетина километра?
— Мисля, че долу-горе толкова — кимна Джен. — Преброих стъпките, които изминаваме по всеки хребет. Преброих ги за три хребета и взех средното число. Още от самото начало държа сметка за броя на хребетите, които пресичаме. Долу-горе толкова — повтори той.
— Днес петнадесет, утре двадесет — заяви Чироко. — След пет дни ще бъдем на покрива. Поне така мисли шефа. — прозя се, после се протегна и се загледа в преливащите цветове на листата.
— Габи, на теб се пада честта. Порови се в оная раница и хвърли малко кльопачка. Мога да изям цяла Титанида.
Следващия ден те не изминаха двадесет километра — изминаха десет.
Събудиха се с възпалени крака. Чироко се бе схванала до такава степен, че не можеше да си свие колената, без да се сгърчи от болка. Запрепъваха се нагоре надолу, докато приготвиха закуската и съберат лагера, движейки се като осемдесетгодишни старци, но после се насилиха да изпълнят един малък комплекс от изометрични упражнения за разпускане на мускулите.
— Поне знам, че тази раница тежи два грама по-малко. — изпъшка Габи, нагласявайки багажа на гърба си. — Вече изядох две дажби.
— Моята пък се е увеличила с двадесет килограма — оплака се Джен.