В края на деня изчислиха, че досега са изминали седемдесет километра по права линия, което ги доближава с петдесет километра до главината. Дърветата се бяха разредили достатъчно, за да се види, че вече се намираха над нивото на покрива, напредвайки по пътя към стесняващото се клиновидно пространство между кабела и причината на камбана гърловина на спицата. Някъде долу в далечината се простираше блестящия Хиперион. Поглеждайки към него им се струваше, че са възседнали някакво хвърчило, закачено на чудовищна връв, която в долния си край бе привързана към огромен скалист възел, наречен Къщата на ветровете.
Сиянието на стъкления замък пробледня в началото на шестия ден. Чироко и Габи, свити в плетеницата от разкривени коренища, внимателно наблюдаваха докато Джен изкачи края на въжето до подножието на странната структура.
— Може би това е мястото — каза тихо Чироко.
— Имаш пред вид шахтата на асансьора — изсумтя Габи. — Ако е това, то по-скоро бих се повозила на детско влакче върху хартиени релси.
Приличаше на италианско високопланинско градче, но направено преди милион години от памук шекер, леко сбит и наполовина разтопен. Куполи и балкончета, арки, летящи подпори, назъбени бойници и трасирани балкони се извисяваха от множество подобни на полици издатини или преливаха през ръба им. Сякаш бяха поляти с гъст сироп, внезапно замразен в момента на поливането. Високи кули стърчаха в най-различни посоки, като подострени моливи в чашка. По ъглите блещукаха пурпурни пирамидални клинове, подобни на кристали карамелизирана захар.
— Изоставена съборетина — обади се Габи.
— Виждам. Остави ме малко да поразмисля.
Замъкът водеше тиха битка с някакви тънки белезникави увивни растения. Отдалеч изглеждаше, че той се е предал и е понесъл смъртоносни разрушения, но когато се присъединиха към Джен разбраха, че е точно обратното — растенията се бяха предали отдавна. Изсушените им скелети се трошаха от всеки случаен полъх на вятъра, издавайки смъртоносен шепот.
— Като испански лишей — отбеляза Габи, разтривайки в шепата си стиска оплетени стъбълца.
— Но много по-голямо.
— Ако Гея не е в състояние да направи нещо миниатюрно, то не се притеснява много-много и го прави както може — сви рамене Габи.
— Тук горе има врата — повика ги обратно Джен. — Искате ли да влезнем?
— Ти как мислиш?
Между края на издатината и стената на замъка имаше плосък, заравнен участък, около пет метра широк. Недалеч от тях се извиваше сводеста арка, малко по-висока от Чироко.
— Уф! — изпъшка Габи, облягайки се на стената. — Достатъчно е човек да направи няколко крачки по хоризонтална повърхност, за да му се замае главата. Вече съм забравила как се прави това.
Чироко запали лампата и последва Джет през арката, оказвайки се в неголяма стъклена зала.
— По-добре е да се държим близо един до друг — предложи тя.
Имаше достатъчно основание да бъдат предпазливи. Въпреки, че стените не бяха напълно огледални, то все пак мястото имаше нещо общо с атракционните огледални лабиринти по панаирите. През стъклените стени, заобикалящи ги от всички страни се виждаха стаите, разположени от другата страна, които също имаха стъклени стени, отделящи ги от други помещения, разположени още по-нататък.
— След като вече влезнахме, как ще излезем? — попита Габи.
— Следвай отпечатъците — посочи надолу Чироко.
— А… да. Колко глупаво от моя страна — момичето се приведе леко и погледна ситния, подобен на пудра прашец, покриващ пода. Освен стъпките по него имаше разпръснати големи, полупрозрачни плоски парчета.
— Стъклена земьо — патетично издекламира тя. — Не пропадай!
— В началото и аз мислех така — поклати глава Джен. — Но това не е стъкло. Тънко е като сапунен мехур и е много крехко. — Той се приближи до една стена и внимателно я натисна с дланта на ръката. Тя се начупи, чу се мек звън и парчетата се посипаха по пода. Джен успя да хване едно във въздуха и го разтроши в шепата си.
— Колко от тези стени можеш да счупиш преди втория етаж да се срути върху нас? — попита Габи, сочейки залата над главите им.
— Мисля, че много. Вижте какво, мястото си е лабиринт, но не е било предназначено за това. Ние можахме да минем през стените, но само защото нещо преди нас ги е счупило. Всъщност, конструкцията представлява една камара наредени кубчета, затворена от всички страни. В нито едно от тях не може да се влезе или излезе.