Габи и Чироко се спогледаха.
— Като сградата, която видяхме в подножието на кабела — припомни си Чироко, после обясни на Джен за какво става въпрос.
— Но кой прави сгради с помещения, в които не може да се влиза? — учуди се Габи.
— Наутилусът прави нещо подобно — отговори бързо Джен.
— Кажи го още веднъж?
— Наутилусът — морско мекотело. Раковината му е изградена под формата на спирала. Когато черупката стане твърде тясна за него, той се придвижва нагоре и запечатва зад себе си една част от нея.
Ако разрежеш раковините на две половинки, изглеждат много красиви. И приличат на сградата, която сте видели — малките помещения отдолу, а големите към върха.
— Но всички тия стаи около нас изглеждат еднакво големи — намръщи се Чироко.
— Не, просто разликата в размерите не може да се забележи веднага. — поклати глава той. — Стаята, в която сме е малко по висока от съседната. Сигурно следващата след нея е по-ниска. Просто тук са строили встрани, не нагоре.
Тя си представи как е изникнал стъкления замък. Явно съществата, които са го построили са действали подобно на морските корали. Колонията изоставя къщите, които са станали твърде малки и издига новите сгради върху останките. Някои части на замъка се извисяваха на десет и повече нива. Здравината на структурата се дължеше не на тънките, като цигарена хартия стени, а на масивните уплътнения, оформящи ръбовете на всеки от кубовете. Бяха дебели колкото ръката на Чироко, приличаха на дълги, абсолютно прави пръти, направени от матирана пластмаса, но много здрави и изключително твърди. Даже ако всички стени на замъка се счупеха то скелетът би останал да стърчи, като стоманената арматура на някой небостъргач.
— Който и да го е строил, не е бил последният му стопанин. — предложи Габи. — Някой се е нанесъл след това и е направил доста модификации. Освен това създателите не са значително по-развити в интелектуално отношение, отколкото решихме. Но и в двата случая всички са си отишли много отдавна.
Чироко се опита да не изглежда разочарована. но нищо не помогна. Надеждите й се оказаха измамени. Все още си оставаха далеч от върха и по всяка вероятност трябваше да изкачат сами всеки метър.
— Не се сърди.
— Какво става? — разсъни се много бавно. Беше й трудно да повярва, че е спала осем часа. Запита се откъде Джен знае колко време е минало. Часовникът бе останал в нея.
— Не гледай часовника — беше казано със същия спокоен тон, но Чироко изтръпна и ръката й замръзна на половината път. Видя, че Джен е коленичил до нея, лицето му бе оцветено в оранжево от светлината на угасващия огън.
— Защо… Какво има Джен? Нещо лошо ли се е случило?
— Само не се сърди. Не исках да я нараня, но не можех току-така да я оставя да ни гледа, нали?
— Габи? — опита се да стане тя, но той и показа ножа, който държеше в ръката си. Съзнанието й се възбуди от опасността. За един миг успя да забележи едновременно няколко неща — Джен беше гол, Габи също гола, лежеше по очи и изглеждаше напълно безжизнена, Джен имаше ерекция. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Сетивата й се изостриха до краен предел. Можеше да чуе равното му дишане и да подуши миризмата на кръв и насилие.
— Не се сърди — повтори Джен. — Не исках да го направя по този начин, но ти ме принуди.
— Всичко, което казах беше, че…
— Ето, че се разсърди — прие с въздишка тази явна несправедливост той и в лявата му ръка се появи още един нож — ножът на Габи. — Ако размислиш малко повече, ще разбереш, че вината е твоя. От какво си мислите, че съм направен? Вие двете, а? Защото майки майки са ви казали, че трябва да обичате само себе си. Нали така?
Опита се да измисли някакъв спасителен отговор, но той очевидно не се нуждаеше от отговор. Наведе се над нея и докосна с острието на ножа гърлото й. Тя трепна и почувства как върхът ужили меката плът. Беше по-студен от очите му.
— Не разбирам, защо правиш това.
Джен се поколеба. Вторият нож бе започнал да се придвижва по посока на корема, но когато той спря и се замисли, острието изчезна от погледа й. Чироко облиза устни и помисли, че би желала отново да го види.
— Да, справедлив въпрос. Винаги съм мислил за това и винаги съм го искал — че кой мъж не го иска? — потърси разбиране в очите й, но като не го намери посърна и въздъхна тежко. — Безполезно е да ти обяснявам. Ти си жена и не би го разбрала.
— Опитай — ножът отново бе започнал да се движи и тя почувства натиска на металната плоскост между бедрата си. По челото й се появиха ситни капчици пот. — Не е нужно да го правиш по този начин. Махни ножа и ще ти дам всичко, каквото искаш.