Выбрать главу

Да се опитаме да разберем основното. И да прегледа­ме символиката на главните елементи в съня:

•ГРАДИНАТА. Тя е универсален символ на Земния рай, център на Космоса. Универсален образ е и на Небесния рай и на духовните състояния. Да си спомним само за Персия, където градината е била основна метафизична тема и са й посвещавали специални музикални произве­дения. За нашия сънуващ градината е олицетворение на блаженството, тя е мястото за разходки на избраника, като в случая избраникът е любимецът на сестрата, а градината е неин образ.

Впрочем младият мъж ми цитира прекрасен стих от „Песен на песните":

Градина затворена е сестра ми, невестата,Извор затворен, източник запечатан17.

Ето как доста се отдалечихме от „кръвосмешението"! Дори стигнахме до антипода му. Разбира се, че момчето е „влюбено" в сестра си. Но какво означава това? И как­ва е символиката на сестрата?

•СЕСТРАТА. Тя е „двойникът" на момчето (изобщо). Тя е огледалото му. Сестрата често представлява душата на мъжа, Анимата му. „Опакото" му. Брат и сестра, кои-

то прекрасно се разбират, образуват нерушимо единст­во, образуват цялост. Това са съединените Ин и Ян, одоб­рените хоризонталност и вертикалност. Това е съюзът на противоположностите; две същества, слети в едно. Между брат и сестра понякога съществува огромна лю­бов. Но тук идеята за кръвосмешение е по-слаба - сест­рата не е майка. Затова сексуалните отношения (в афективен смисъл!) между брат и сестра са толкова разпрос­транени. За нашия сънуващ сестрата е Анимата от дет­ството с цялата носталгия, породена от това, че я е загу­бил, преди да я вгради в личността си, дотолкова, че му е било невъзможно да се ожени...

•БОГОМОЛКАТА. В един момент пациентът ми каза:

- Странно... мисля си за жена, която се моли Богу...

Може би говори каквото му дойде наум? Ни най-мал­ко. Тук имаме смесване на чувство за вина (поглъщащо­то насекомо) и на „религиозност", на единение (жената-сестра, която го свързва със вселената).

Каза ми още:

- Усещах богомолката като почти свещено животно, заплашителни несъмнено, но и ритуално, вечно застина­ло, като икона...

Имаше ли полза от този сън?

Голяма. Мъжът си даде сметка за това, което напълно му бе убягвало - че непрекъснатият му стремеж да наме­ри „идеалната жена" се дължи на заровената му в нос­талгичното минало Анима. Че истинската жена изобщо не го интересува. Че сестра му, която до такава степен е била част от него, буквално го е разрязала на две с же­нитбата си. И че измъчван от това раздвоение, той бе пренебрегнал мъжката си страна, за да се превърне в типичен представител на мъжа с отрицателна Анима -капризен, феминизиран, раздразнителен, тираничен, ма­кар и външно много мил. И че всичко това би могло да го доведе до хомосексуалност.

Да обобщим...

За Фройд несъзнаваното е обикновено нещо като „кош­че за боклук", в което хвърляме изтласканите и неприз­нати желания. Това е вярно в много от случаите; човек бързо забравя онова, което го кара да страда - или поне си мисли, че го е забравил. Но съществува рискът някой ден всичко да изплува на повърхността под въздействие­то на различни обстоятелства и така да се осъществи добре познатата максима: онова, което сме оставили в миналото, ни чака в бъдещето.

Пак според Фройд несъзнаваното е резервоарът, в кой­то трупаме отпадъците от дневното ни съществуване, а сънят е „субпродукт" на личния ни живот. Докато спо­ред Юнг чрез сънищата си човек полита към надличностни измерения, чието значение понякога е огромно.

Х

МОЯТА СЯНКА Е СВЕТЛИНАТА МИ

Мисля, че тази глава е най-важната в книгата, защото се отнася до основното в човешкия живот; защото „Сянка­та" крие неизмерима енергия, която може да ни донесе свобода и пълен разцвет, стига да открием истинската същност на Аза си.

Обикновено човек живее трудно; терзаят го копнежи, тревоги, изтласквания, депресии - това е неговото опа­ко, което би следвало да се обърне налице. Защото тре­вожността, депресията и останалите черни енергии не представляват човешкото същество. То не е създадено за това. Какво е тогава? Къде се е скрило? Къде ни очак­ва? И как и защо се крие?

Ами ако нашата най-дълбоко заровена част, най-заб­равената, понякога най-срамната е всъщност светлината, и свободата ни? Защо да се покоряваме на системи от критерии, наложени от други, самите те изтормозени от други, също чужди критерии, и тъй нататък чак до нача­лото на света?