Выбрать главу

Вместо това му казваме:

- Ти коренно се различаваш от съседа. Ти си единстве­но по рода си. Ти си незаменимо. Ти си много важно. Необходимо е следователно да развиваш своята различност, докато тя се превърне в най-голямото ти качество. Логично е при това положение да станеш най-хубавият, най-великият, най-специализираният, най-интелигентни­ят човешки индивид, На всяка цена трябва да бъдеш по-друг от Другия.

Като правим това, ние автоматично „отделяме" дете­то от хората и от света, в който живее. Разграничавайки го по този начин, извършваме убийство - убиваме уни­версалната му и участваща същност. Изрязваме от тес­тото му мъничко парченце и казваме за него, че струва колкото цялата вселена. В подобно състезание по раз­граничаване Другият автоматично се превръща във враг. Така се стига до чиста проба параноя, а Вавилонската кула ,;влиза във всеки дом".

С други думи, възпитанието цели разграничаване и от­деляне във вселена, където всичко е винаги свързано. То­ест отделянето е всъщност грижливо поддържана илю­зия. Тъкмо то води до непрекъснат конфликт между ос­новното същество и отделеното същество, което се чув­ства длъжно „да заслужи" одобрението на отделените възрастни.

В един момент детето се включва в играта на разгра­ничаване, за да не бъде наказано или изоставено. Тогава Основната му същност слиза в Сянката, където изпада в летаргия и чака - често цял живот. Тази основна същност, този потенциал е бил неговото бъдеще, бъдещето на съществото му. В Сянката бъдещето остава зад него.

Оттук нататък то се развива върху построеното от дру­ги, които отдавна са изтикали в Сянката своята същност. Започва да живее - или да се опитва да живее - според уста­новени от други критерии. Съществува като малка отдел­на клетка, враждебна към останалите отделни клетки.

След като изтласка основната си същност в Сянката, детето заживява със своя отделен, самотен Аз, обект един­ствено на любов отделена, каталогизирана, позволена, задължителна, законна.

И ето че то вече не е тъй обширно, смалило се е. Тога­ва го вкарват в тясното черво на социалните условности. Натикват го, натъпкват го вътре. Истинският му Аз вече е останал зад него, в Сянката. Заменил го е друг Аз -социален, морален, буржоазен, работнически, богат, бе­ден, заслужил, незаслужаващ, възнаграден, наказан; и със стесняването на червото - все по-отделен от всичко.

Но най-лошото е, че когато един ден порасне и излезе от червото, няма да може да възстанови първичната си същност, зарязана там, в Сянката, далеч назад. Младият човек ще е приел формата на червото. Ще се е превърнал в яростен враг на милиони други като него.

Това е то, убийството на детството.

Някои все пак успяват да се поразкършат, след като излязат от червото - те имат душа на поети. Но понеже са преоткрили част от своята универсалност, достъпът до разделените територии им е отказан.

Ето така именно някъде в детството се крие и очаква своя час ярката светлина на зрелия човек. Но той не знае това. Той живее с опакото си. Превърнал се е в привидност. Макар и да усеща дълбоко в себе си глухия зов на Сянката, на своята същност. Това е далечен, неясен зов. Нещо скърца и простенва през неразбираеми депресии, болести, страхове, копнежи, тъги.

Много хора тогава ускоряват крачка в състезанието по разграничаване, защото не понасят глухия зов. Ужас­но ги е страх да не се провалят пред онова основно съще­ство, което са била.

Или пък човекът е затънал до гуша в търканията между своя отделен и видим Аз и летаргичната си същност. Тога­ва се появяват депресиите и склонността към самоубийс­тво, чиято цел не е смъртта, а преоткриването на няко­гашното участващо и универсално същество.

Но как да се върнем към прекрасното бъдеще, което сме загърбили? С каква вълшебна лопата да изровим от миналото онова, което сме били?

Това е може би най-тежката, най-невъзможната зада­ча. Помислете само! За да я изпълним, би трябвало да забравим всичка, което сме научили, всичко без изклю­чение. Да изтрием от вътрешната си памет всички ус­ловности, всичко априорно, всички вярвания, идеали, ре­лигиозни идеи. Да ги заличим без остатък, като си ка­жем, че дори в тях да е имало нещо вярно, то става фалшиво, когато се обляга на външни нам критерии. После трябва да се върнем към Сянката си, да я осветим; и чак