— Не! — извика Юнг. — Запазвам фундаменталното прозрение. Невротиците наистина имат едипов комплекс. Техните неврози ги карат да вярват, че желаят сексуално майките си.
— Искаш да кажеш, че всъщност няма истински инцестни желания. Не и сред здравите.
— Дори не и сред невротиците! Прекрасно е. Невротиците развиват комплекс към майка си, защото либидото им е вкарано в инфантилните канали. Така невротикът си създава измислена причина да се самобичува. Чувства се виновен за желание, което никога не е имал.
— Разбирам. И тогава какво причинява неврозата? — попита Фройд.
— Настоящият му конфликт. Това желание, което невротикът не признава. Житейската задача, която не може да се застави да посрещне лице в лице.
— А, значи настоящият му конфликт — каза Фройд. В главата му вече нямаше напрежение. На негово място се бе настанила странна лекота. — Значи нямаме причини да се ровим в сексуалното минало на пациента. И направо не бива да пипаме детството му.
— Точно така — потвърди Юнг. — Никога не съм вярвал в тази работа с детството. От чисто клинична гледна точка трябва да се работи и да се рови по настоящия конфликт. Може да се изкопае и реактивираният сексуален материал от детството, но той е измамен, истински капан. Това е опитът на пациента да избяга от неврозата. В момента описвам всичко. Ще видиш колко много нови последователи ще спечели психоанализата, като намалим ролята на сексуалността.
— О, ами тогава направо да я елиминираме и да станем дори още по-популярни — каза Фройд. — Мога ли да те питам нещо? Щом инцестът не е действително желан, тогава защо е табу?
— Табу?
— Да — каза Фройд. — Защо ще има забрана за инцест във всички човешки общества, щом никой не го желае?
— Защото… защото… много неща, които не са действително желани от хората, са табу.
— Посочи ми едно.
— Ами много са. Списъкът е дълъг — каза Юнг.
— Посочи ми едно.
— Ами… например праисторическите култове към животните, тотемите, те… аа… — Юнг не успя да завърши изречението си.
— Може ли да те попитам още нещо? — каза Фройд.
— Каза, че си стигнал до това прозрение чрез тълкуване на сън. Чудя се какъв е бил този сън. Може би е възможно и друго тълкуване?
— Не казах, че е станало с тълкуване на сън — защити се Юнг, — а казах, че е станало насън. Всъщност бях полузаспал.
— Не разбирам.
— Нали знаеш, че нощем човек чува гласове малко преди да заспи. Научил съм се да ги управлявам. Един от тях ми предава древната мъдрост. Виждал съм го. Старец, египтянин, гностик — всъщност явява се като видение, — казва се Филемон. Точно той ми откри тайната.
Фройд не отговори.
— Не се плаша от твоите демонстрации на недоверие — каза Юнг. — Има много повече неща на небето и земята, хер професоре, отколкото вашата психология може да си представи.
— Сигурно. Но, Юнг, да слушаш някакъв глас?
— Може би оставям у тебе погрешно впечатление — отвърна Юнг. — Не приемам думите на Филемон безрезервно. Той изложи хипотезата си посредством тълкуване на примитивните култове към майката. Уверявам те, че отначало не му повярвах. Имах няколко възражения, всяко от които той успя да опровергае.
— Ти си говориш с него?
— Очевидно не си доволен от моите научни открития.
— Притеснен съм от източника им — каза Фройд.
— Не. Ти си притеснен за собствените си теории, за сексуалните си теории — каза Юнг и у него видимо се надигна възмущение. — Затова смени темата и се опита да ме примамиш да си говорим за свръхестественото. Няма да захапя куката. Имам обективни аргументи.
— Чути от едно видение?
— Само защото никога не си преживявал такова нещо, не можеш да твърдиш, че то не съществува.
— Съгласявам се — каза Фройд, — но ти трябват доказателства, Юнг.
— Видях го, казвам ти! — извика Юнг. — Това не е ли доказателство? Той плака, като ми разказваше как фараоните триели имената на бащите си от паметниците им — факт, който дори не знаех, но който по-късно се потвърди. Кой си ти да определяш кое е доказателство и кое не? Ти приемаш своето твърдение за даденост: Филемон не съществува, затова видяното и чутото от мене не се брои за доказателство.
— Чутото от тебе! Когато го е чул само един човек, то не може да бъде доказателство, Карл.
Откъм дивана, на който седеше Фройд, се разнесе странен звук — нещо като скърцане или стенание, сякаш зад стената имаше нещо, което се опитваше да излезе.
— Какво е това? — попита Фройд.
— Не знам — каза Юнг.
Скърцането се усили и накрая изпълни стаята. Когато стигна до кулминацията си, престана и се чу звук, приличен на чупене, тропане или гръмотевица.