Отбелязах очевидното, че Бануел не е бил в града в нощта, когато е убита Елизабет Ривърфорд, значи той не може да е извършителят.
— Да, но може би има съучастник — отвърна Литълмор. — Знаете ли нещо за „изгърбването“, докторе?
— Да, защо?
— Защото ми хрумна какво трябва да направя — каза Литълмор, който бе започнал да куца много лошо. — Но не мога да го направя сам. Ще ми помогнете ли?
След като изслушах предложението на детектива, първоначално си помислих, че това е най-безразсъдният план, който някой някога е излагал пред мене. Но като се замислих, промених мнението си.
Нора Актън стоеше на покрива на своя дом. Вятърът развяваше меките кичури над челото й. Виждаше целия Грамърси парк, включително и пейката, на която преди няколко часа бе седяла с д-р Янгър. Съмняваше се, че някога ще седне пак там с него.
Не можеше да понесе мисълта да остане в къщата. Баща й се бе заключил в кабинета си. Нора нямаше представа какво прави там. Не работеше, защото нямаше работа. Преди години бе намерила книгите, които тайно четеше. Бяха отвратителни. Отвън двама полицаи охраняваха предния и задния вход. Сутринта бяха напуснали поста си, но сега отново бяха застъпили.
Нора се чудеше дали ще умре, ако скочи от покрива. Едва ли. Момичето се върна в къщата и слезе в кухнята. Разрови се из чекмеджетата и намери един от острите ножове на г-жа Бигс. Занесе го горе и го скри под възглавницата си.
Какво можеше да направи? На никого не можеше да признае истината, а повече не можеше и да лъже. Никой нямаше да й повярва. Никой не й вярваше.
Нора не възнамеряваше да използва кухненския нож за себе си. Не искаше да умира. Но поне можеше да се опита да се защити, ако той се върнеше.
Пета част
21
Литълмор се зае с ключалката, аз изчаках зад гърба му. Трябва да е било два през нощта. Работата ми бе да го пазя, но не виждах нищо в тъмнината, нито чувах нещо заради механичния грохот, който заглушаваше всичко. Вместо това се усетих, че гледам обсипания със звезди небесен свод.
Детективът се справи с ключалката за по-малко от минута. Отвори вратата и ние влязохме в слабо осветената кабина. Асансьорът беше неочаквано просторен. Две газени пламъчета хвърляха светлина колкото да позволят на Литълмор да намери и дръпне лоста за управление. Клетката се разклати и ние поехме бавно надолу към кесона.
— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита ме Литълмор. Едно от двете сини пламъчета се отразяваше в очите му, а другото — в моите, предполагам. Нищо друго не се виждаше. Бумтящите машини над нас продължаваха да потракват ритмично, сякаш слизахме по аортата на гигантско кръвообращение. — Все още можем да се върнем.
— Прав сте — казах. — Да се върнем.
Асансьорът се разтресе и спря.
— Наистина ли го искате? — попита Литълмор.
— Не, шегувам се. Хайде, да слизаме.
— Благодаря — каза той.
Напомняше ми на някого този Литълмор, но не можех да се сетя на кого. После си спомних: когато бях малък, родителите ми ме водеха всяко лято в провинцията, не във вилата на леля Мами в Нюпорт, а в истинска селска къща, наша собствена, край Спрингфийлд, в която нямаше течаща вода. Обичах тази малка вила. Там си имах най-добър приятел, Томи Нолан, който живееше целогодишно в близката ферма. С Томи се разхождахме с часове покрай дървените огради, които отделяха фермите една от друга. Не бях се сещал за него отдавна.
— Какво мислите, че ще направи кметът, като разбере? — попитах.
— Ще ме уволни — отвърна Литълмор. — Усещате ли нещо в ушите си? Стиснете си носа и надувайте. Така ще ги отпушите. Баща ми ме научи на това.
И аз си имах трик. Сред многобройните безполезни умения, които притежавах, беше способността да контролирам волево мускулите на вътрешното си ухо, с които се отваряше евстахиевата тръба. Скоростта на асансьора беше досадно бавна. Направо пълзяхме.
— За колко време ще слезем? — попитах.
— Пет минути, така ми казаха работниците — отвърна детективът. — Баща ми издържаше под вода повече от две минути.
— Изглежда сте били близки.
— С баща ми ли? Все още сме. Най-добрият човек, когото познавам.
— Ами майка ви?
— Най-добрата жена — каза Литълмор. — Бих направил всичко за нея. Боже, все си мислех дали ще успея да намеря такова момиче като мама. Веднага бих се оженил за него.
— Странно, че казвате това.
— Докато не срещнах Бети — продължи Литълмор. — Тя беше камериерка на г-ца Ривърфорд. Когато я видях за първи път преди три дни, веднага си изгубих ума по нея. Направо полудях. Тя никак не прилича на мама. Италианка е. С гореща кръв, предполагам. Снощи така ме цапардоса, че още ми държи влага.