— Качваме се.
Премести ръчката в позиция за изкачване, но нищо не се случи. Опита пак. Пак нищо.
— Каква изненада — каза Литълмор.
Янгър се качи върху куфара и почука на тавана, при което се разнесе звук като удар по воден барабан.
— Цялата шахта е пълна с вода — отбеляза той.
— Вижте — детективът посочи над главата на доктора. — Има прозорче в тавана.
Така си беше. В средата на тавана на асансьора имаше два панела на панти.
— И се отваря с това — каза Янгър и показа дебела верига на стената с червена дървена дръжка накрая. Скочи от куфара на пода и хвана дръжката. — Ще се качим горе, детектив, макар и малко по-бързо, отколкото слязохме.
— Недейте! — извика Литълмор. — Да не сте се побъркали? Знаете ли колко тежи водата над главите ни? Няма да се удавим, а ще ни сплеска водният стълб.
— Не. Тази кабина е под налягане — каза Янгър. — Под много силно налягане. В мига, в който отворя прозореца, двамата с вас ще изскочим нагоре през шахтата като гейзери.
— Занасяте ме — каза Литълмор.
— Чуйте ме. През целия път нагоре трябва да издишате. Предлагам ви да викате. Не се шегувам. Ако задържите дъха си дори само за няколко секунди, дробовете ви буквално ще се пръснат като балони.
— Ами ако се омотаем във въжетата на асансьора?
— Тогава ще се удавим — каза Янгър.
— Добър план.
— Отворен съм за други предложения.
Стъклото на асансьорната врата даде възможност на Литълмор да погледне какво става в кесона. Там вече бе напълно тъмно. Водата струеше отвсякъде. Детективът преглътна.
— Ами куфара?
— Ще го вземем с нас. — Куфарът имаше две кожени дръжки. Двамата хванаха по една. — Не забравяйте да викате, Литълмор. Готов ли сте?
— Предполагам.
— Едно, две, три! — Янгър дръпна червената дръжка. Прозорецът на тавана зейна и двамата, крещейки, за да си спасят живота, и с куфара в ръце полетяха нагоре по асансьорната шахта сякаш бяха изстреляни от оръдие.
22
Подът на луксозното антре на големия апартамент на семейство Бануел в „Балморал“ бе покрит с мраморни плочи — млечнобели със сребристи нишки, а в средата им бяха инкрустирани с тъмнозелено преплетени инициали GB. Това доставяше невероятно удоволствие на г-н Джордж Бануел — обичаше да слага монограма си върху всичко, което притежаваше. Клара Бануел го мразеше. Веднъж си позволи да постави в антрето дебел ориенталски килим, като обясни на съпруга си, че мраморът е толкова излъскан, че има опасност гостите им да се подхлъзнат. На следващия ден килимът беше махнат. Клара не го видя никога и нито тя, нито съпругът й повече не го споменаха.
В това антре портиерът получаваше пощата на семейство Бануел. В десет часа в петък сутринта пощальонът му връчи плик, надписан със завъртения красив почерк на Нора Актън. Беше адресиран до г-жа Клара Бануел. За лош късмет на Нора Джордж Бануел си беше още вкъщи. За нейно щастие обаче портиерът Паркър имаше навика да дава пощата първо на г-жа Бануел. Точно така направи и в петък сутринта. Но за съжаление Клара все още държеше в ръка писмото на Нора, когато Бануел влезе в спалнята.
Клара бе с гръб към вратата, но усети присъствието на съпруга си и се обърна да го поздрави, като скри писмото на Нора зад гърба си.
— Джордж — каза, — ти си още тук.
Бануел огледа жена си сантиметър по сантиметър.
— Тези номера ги пробутвай на някой друг — отвърна той.
— Какви номера?
— Това невинно изражение. Помня го от времето, когато се подвизаваше на сцената.
— Мислех, че ти харесвам на сцената — каза Клара.
— Наистина ми харесваше. Но знам какво се крие зад това. — Джордж Бануел се приближи към съпругата си, обви я с ръце и изскубна писмото.
— Недей — каза Клара. — Джордж, това само ще те разгневи.
Четенето на чужда поща създава усещането за влизане в личното пространство на двама души едновременно — на изпращача и на получателя. Когато Бануел видя, че писмото до жена му е от Нора, това усещане му се услади още повече. Но удоволствието му се вгорчи в мига, в който започна да чете.
— Тя нищо не знае — каза Клара.
Бануел продължаваше да чете и чертите на лицето му се втвърдяваха.
— Така или иначе никой няма да й повярва, Джордж.
Джордж Бануел протегна писмото към жена си.
— Защо? — попита тихо Клара и го взе.
— Какво защо?
— Защо те мрази толкова много?
Вече се развиделяваше, когато с Литълмор най-накрая се качихме на полицейската кола, която чакаше на няколко пресечки южно от Манхатънския мост. Двамата бяхме изплували няколко метра нагоре в асансьорната шахта, после отново потънахме. Не успяхме да стигнем веднага повърхността. Трябваше да висим на въжетата на кабината, замръзнали и изтощени, преди водата да се вдигне достатъчно, за да ни изхвърли на кея. Оттам качихме куфара на лодка — същата, с която бяхме стигнали до кея предната вечер. За щастие течението работеше в наша полза. Не мисля, че който и да е от нас имаше сили да гребе. След няколко минути стигнахме брега, където ни чакаше колата. Имах чувството, че Литълмор е нарушил някои правила, за да ни осигури полицейска кола, но това си беше негова работа.