— Освен ако не е стъпил на нещо — каза Литълмор.
— Какво?
— На табуретка или нещо такова.
— На табуретка? — повтори патоанатомът.
— Възможно е — отвърна Литълмор.
— Никой не се качва на табуретка, за да бие момиче с камшик, детектив.
— Защо не?
— Защото е нелепо. Може да падне.
— Не и ако има за какво да се държи — каза детективът, — може би лампа или закачалка.
— Закачалка? — учуди се Хугел. — И защо ще му е да го прави, детектив?
— За да ни накара да си помислим, че е по-висок.
— Колко убийства сте разследвали? — попита патоанатомът.
— Това ми е първото — каза Литълмор с неприкрито вълнение. — Като детектив.
Хугел кимна.
— Поне се надявам, че си говорил с камериерката.
— Камериерката ли?
— Да, камериерката. На г-ца Ривърфорд. Попита ли я дали не е забелязала нещо необичайно?
— Не мисля, че…
— А аз не искам да мислиш — сопна му се патоанатомът. — Искам да наблюдаваш. Върни се в „Балморал“ и говори отново с камериерката. Тя първа е влязла в стаята. Накарай я да ти опише точно какво е видяла, когато е влязла. И не забравяй детайлите, чуваш ли?
На ъгъла на Пето авеню и Петдесет и трета улица, в стая, в която не бе стъпвала жена дори само за да почисти или дръпне пердетата, прислужник наливаше от искряща гарафа бордо в три гравирани кристални чаши. Те бяха изящно украсени и толкова дълбоки, че можеха да поберат цяла бутилка. Слугата наля по един пръст във всяка чаша и поднесе чашите на Триумвирата.
Тримата мъже седяха в дълбоки кожени кресла, подредени около голяма камина. Помещението представляваше библиотека с над три хиляди и седемстотин тома, повечето от които на старогръцки, латински или немски. От едната страна на незапалената камина имаше бюст на Аристотел върху старинен нефритенозелен пиедестал. От другата страна беше поставен бюст на древен индус. На полицата лежеше фриз, изобразяващ голяма синусовидно извита змия на фона на пламъци. Под нея с главни букви бе изписана думата ЧАРАКА.
Димът от лулите на мъжете докосваше високия таван. Седналият в средата направи едва доловимо движение с дясната си ръка, на която имаше голям странен сребърен пръстен. Наближаваше шейсетте, беше елегантен, с изпито лице, жилаво тяло, тъмни очи, черни вежди под посребрената коса и ръце на пианист.
Слугата веднага реагира на жеста му, като поднесе искра към огнището и подпали приготвения там куп хартия. В камината грейнаха и заприпукваха танцуващи оранжеви пламъци.
— Не забравяй да запазиш пепелта — каза господарят.
Прислужникът кимна в знак на съгласие и тихо се оттегли, като затвори вратата зад себе си.
— Има само един начин да победиш огъня — продължи мъжът с ръце на пианист. Вдигна чашата си. — Господа.
Триумвиратът отпи. Когато надигнаха кристалните си чаши, се видя, че и другите двама имат подобни сребърни пръстени на десните си ръце. Единият от тези двама господа беше набит и червендалест, с рунтави бакенбарди. Той довърши тоста на елегантния:
— С огън — и изпи до дъно чашата си.
Третият, олисяващ слаб мъж с пронизителен поглед, не отронваше и дума, само пийваше от виното, „Шато Латиф“ от 1870 година, специална резерва.
3
От всички забележителности в Америка Брил избра за първата разходка на Фройд Кони айлънд. Тръгнахме пеша към Централната гара, която се намираше само на една пресечка от хотела ни. Нямаше облаци, слънцето вече напичаше, улиците бяха задръстени от понеделнишкия трафик. Автомобилите нетърпеливо набираха скорост покрай теглените от коне куриерски коли. Невъзможно бе да се разговаря. Срещу хотела, от другата страна на улицата, бе издигнато гигантско скеле и се строеше нова сграда, а пневматичните изкопни машини вдигаха оглушителен шум.
Като влязохме в гарата, внезапно се озовахме сред пълна тишина. Фройд и Ференци се спряха, изпълнени със страхопочитание. Намирахме се във фантастичен тунел от стъкло и стомана, двеста метра дълъг и трийсет метра висок, с огромни полилеи с газени лампи по цялата дължина на извития таван. Беше шедьовър на инженерното изкуство, превъзхождащ кулата на г-н Айфел в Париж. Само Юнг не изглеждаше впечатлен. Чудех се дали се чувства добре; беше малко блед и отнесен. Фройд, също като мене, когато чух новината за първи път, беше шокиран, че се канят да разрушат гарата. Но тя бе строена за старите парни локомотиви, а ерата на парата отиваше към своя край.