— И мислите, че това е г-жа Бануел?
— Не трябва да приемаме безусловно, че е Нора. Г-жа Бануел е властна личност, като всички нарцисисти, но мъжете в живота й без съмнение са й нанесли много дълбоки рани. Съпругът й — със сигурност. Чу я какво каза.
— Да — отвърна Янгър. — Тя ми доразви теориите си.
— На вечерята у Джелиф ли?
— Не. Разговаряхме в дома на г-ца Актън.
— Разбирам — каза Фройд и вдигна вежди. — Мисля, че на нея дължим осведомеността на Нора, че Клара всъщност е правила фелацио на баща й.
— Моля?
— Спомнете си — каза Фройд. Затвори очи и остана така, докато цитираше на Янгър разговора им по този въпрос отпреди два дни, като му припомни и собствените му думи. — „Не намирате ли нещо странно в твърдението на Нора, че когато е видяла г-жа Бануел с баща си, тя не е разбрала на какво точно е станала свидетел? Повечето американски момичета на четиринайсет години не са много информирани по този въпрос, д-р Фройд. Разбирам, но не това имах предвид. Тя е намекнала, че сега знае какво е видяла тогава, нали така?“
Янгър се стъписа.
— Да нямате фонографска памет?
— Да. Полезно качество за един психоаналитик. И ти трябва да я развиеш. Доскоро можех да възпроизведа разговори отпреди месеци, но сега мога да се връщам само дни назад. Както и да е, според мене ще разбереш, че самата г-жа Бануел е образовала Нора по същността на този акт. Според мене е спечелила доверието на момичето, като му е засвидетелствала съпричастност. Иначе чувствата на Нора към нея биха били необясними.
— Чувствата на Нора към г-жа Бануел — повтори Янгър.
— Хайде, момчето ми, замисли се. Вместо да мрази г-жа Бануел, както би трябвало, Нора я избира за заместничка на майка си. Това означава, че г-жа Бануел е намерила начин да създаде специална връзка с това момиче, което си е забележително постижение при тези обстоятелства. Почти сигурно е, че е споделяла с Нора своите нередни сексуални тайни — любим начин на жените да постигнат интимност.
— Разбирам — каза Янгър с леден глас.
— Нима? Това със сигурност е направило още по-трудно положението на Нора. И свидетелства за липса на скрупули у г-жа Бануел. Една жена не споделя такива неща с момиче, което иска да опази невинно. Е, виждам, че искаш да споделиш нещо с мене, но си прекалено уморен. Няма смисъл да говорим сега. Да отложим за утре. Иди си почини.
Смит Ели Джелиф си тананикаше някаква ария, когато влезе в „Балморал“ малко след единайсет в петък вечерта. Даде щедър бакшиш на портиерите и им каза, без изобщо да го питат, че си е прекарал страхотно в „Метрополитън“ в компанията на дама от най-висока класа — от тези, дето знаят какво се прави по време на опера. Лицето му бе светнало, изглеждаше напълно убеден във величието на душата си.
Доброто му настроение бе малко помрачено от появата на млад мъж във вехт костюм, който му препречи пътя към асансьора, и загуби още няколко градуса, когато младият мъж се представи като детектив от полицията.
— Вие сте лекарят на Хари Тоу, нали, д-р Джелиф? — попита Литълмор.
— Знаете ли колко е часът, добри човече? — отвърна Джелиф.
— Просто ми отговорете на въпроса.
— Грижа се за г-н Тоу — призна Джелиф. — Всички го знаят. Документирано е където трябва.
— Беше ли той под ваш контрол — продължи Литълмор — при посещението си в Ню Йорк миналия уикенд?
— Не знам за какво говорите — отвърна Джелиф.
— Разбира се, че не знаете — каза детективът и махна на едно момиче в крещящо облекло, което изчакваше на кожения диван в другия край на мраморното фоайе. Грета се приближи. Литълмор я попита дали разпознава Джелиф.
— Той е, сигурна съм — каза Грета. — Д-р Смит. Дойде с Хари и си тръгна с него.
Същия следобед, преди да отиде при кмета, детективът се бе върнал в кабинета си, беше препрочел протоколите от съдебните заседания и бе намерил в тях свидетелските показания на Джелиф, че Тоу е невменяем.
— Е, д-р Смит — каза Литълмор. — Тук ли ще се разберем, или ще ходим в полицията?
Не му се наложи да чака дълго.
— Решението изобщо не беше мое — избълва Джелиф, — а на Дейна. Дейна отговаря за всичко.
Литълмор нареди на Джелиф да го заведе в апартамента си. Когато влязоха в богато украсеното му антре, детективът кимна одобрително.
— Имате какво да губите, д-р Смит. Значи миналия уикенд сте водили Тоу в града? И как стана? Подкупихте охраната?