Не смятах среднощното посещение на г-жа Бануел за много разумно: съпругът й можеше да я проследи. Бе достатъчно Нора да й се обади по телефона. Но щом Нора успя така добре да ме измами, вероятно и Клара Бануел можеше да излъже съпруга си за нощните си разходки.
Спомних си забележките на Фройд за чувствата на Нора към Клара. Той все още вярваше, че Нора има инцестни желания. Но аз вече не бях убеден. Всъщност, като се има предвид тълкуването ми на „Да бъдеш или да не бъдеш“, си позволявах да мисля, че най-накрая бях намерил отговор на загадката на едиповия комплекс. Фройд беше напълно прав във всичко, бе обърнал огледалото към природата — и бе видял в него огледалния образ на реалността.
Става въпрос за бащата, не за сина. И наистина, когато малкото момченце „излезе на сцената“ заедно с майка си и баща си, един човек от това трио страда от пълно сексуално пренебрежение — и това е бащата. Съвсем естествено е да почувства, че момчето се натрапва в неговата специална и привилегирована връзка със съпругата му. Може дори донякъде да му се иска да се отърве от детето, да премахне натрапника, когото майката обявява за толкова изключителен и съвършен. Дори може да желае смъртта му.
Едиповият комплекс съществува, но обект на терзанията му е бащата, не детето. И става все по-зле, когато то расте. Момичето скоро започва да съперничи на майка си с тяло, към чиято младост и красота тя няма как да не храни неприязън. С времето момчето надминава баща си, който с порастването на сина започва да усеща все по-осезателно повика на поколенията преди себе си, които сякаш идват, за да отведат и него под земята.
Но как би могъл един родител да признае желанието си да убие собствената си плът? Кой баща би заявил откровено, че ревнува от сина си? Сигурно един глас нашепва в ухото на бащата на Едип, че не той, родителят, тайно ревнува и желае гибелта на сина си, а Едип копнее за майка си и си представя смъртта на баща си. Колкото по-силно тази ревност атакува родителите, толкова по-разрушително те започват да се държат със собствените си деца и дори могат да ги обърнат срещу себе си и да създадат ситуацията, от която се страхуват. Така ни учи самият Едип. На същото ни учи и Хамлет.
Жалкото беше, че това откритие, ако беше изобщо такова, вече ми се струваше нищожно и безсмислено. Каква полза от него? И каква полза изобщо от мисленето?
— Това е скандално — каза патоанатомът Хугел, като се опитваше да изиграе едва сдържано възмущение. — Настоявам за обяснение.
Джордж Бануел простена от болка, когато г-жа Бигс залепи лейкопласт на черепа му. В косата му все още имаше засъхнала кръв, но вече не течеше по бузите му.
— Какво означава това, Литълмор? — попита кметът.
— Искате ли вие да отговорите, г-н Хугел? — проговори детективът. — Или аз да го направя?
— Какво да ми отговори? — попита Макклелън.
— Пусни ме — каза Хугел на Риърдън.
— Пусни го, полицай — нареди кметът.
Риърдън се подчини веднага.
— Това да не е някоя от твоите шеги, Литълмор? — попита Хугел, докато си оправяше костюма. — Не го слушайте, Макклелън. Този човек вчера се преструваше на мъртъв на операционната ми маса.
— Наистина ли? — кметът се обърна към Литълмор.
— Да, сър.
— Виждате ли? — извиси глас Хугел към Макклелън. — Вече не работя за общината. Оставката ми влезе в сила в пет часа днес. На бюрото ви е, Макклелън, макар да съм убеден, че не сте я прочели. Отивам си. Приятна вечер.
— Не го оставяйте да си тръгне, г-н кмете — каза Литълмор.
Патоанатомът не му обърна внимание. Нахлупи шапката си на главата и се отправи към вратата.
— Не го оставяйте да си тръгне, сър — повтори Литълмор.
— Г-н Хугел, останете, ако обичате — нареди Макклелън. — Тази вечер детективът вече ми доказа нещо, което не можех да приема за възможно. Искам да го изслушам.
— Благодаря, ваша чест — каза Литълмор. — Най-добре да започна от снимката. Патоанатомът Хугел направи една снимка, сър. На г-ца Ривърфорд, на чиято шия се виждат инициалите на г-н Бануел.
Бануел се размърда в подножието на стълбището.
— За какво става дума? — попита той.
— Неговите инициали? За какво говорите? — недоумяваше Макклелън.
— Имам копие, господине — отвърна Литълмор и подаде снимката на кмета. — Малко е сложно. Вижте сега, г-н Хугел каза, че трупът на г-ца Ривърфорд е бил откраднат от моргата, защото по него имало улики.