Клара се разсмя.
— О, престанете. Прекалено комичен сте. Повръща ми се от вас.
Не смехът, а надменната нотка в него накара Янгър да млъкне.
— Никога не ме е карал да правя нищо — каза Клара. — Аз не съм ничия жертва, докторе. В първата ни брачна нощ му казах, че никога няма да ме има. Аз, а не той. Колко лесно беше. Казах му, че е най-силният мъж, когото някога съм срещала. Че ще правя с него неща, които ще му харесат повече от всичко, което е преживял. Което и стана. Казах му, че ще му водя момичета, млади момичета, с които ще може да прави каквото си поиска. И така и направих. Казах му, че може да ме наранява и че ще му доставям удоволствие, докато го прави. И го изпълних.
Янгър и Нора се взираха мълчаливо в Клара.
— Хареса му — добави тя с усмивка.
Пак настъпи тишина, нарушена накрая от Янгър.
— Защо?
— Защото го познавах — каза Клара. — Апетитът му е неутолим. Искаше и мене, разбира се, но не само мене. Щеше да има и други. Много други. Мислите ли, че бих се съгласила да бъда една от многото, докторе? Мразех го от мига, в който го видях.
— Нора ви е причинила всичко това — каза Янгър.
— Напротив — сопна се Клара. — Тя разруши всичко.
— Как? — този път попита Нора.
— Със самото си съществуване — отговори Клара с неприкрита жлъч, като отказваше дори да погледне към нея. — Той се влюби в нея. Влюби се. Като куче. И то не много умно куче. Като глупаво куче. Тя беше толкова разглезена и в същото време толкова силна. Какво пленително противоречие. Превърна се в негова идея фикс. Затова трябваше да хвърля на кучето неговия кокал, нали? Никой не може да живее с мъж, на когото така са му потекли лигите.
— Затова ли се съгласи да започнеш афера с баща ми? — попита Нора.
— Не се съгласих — каза Клара презрително, обръщайки се към Янгър, а не към Нора. — Това беше моя идея. Най-слабия и скучен мъж, когото познавам. Само заради тази саможертва трябва да отида в рая, но тя пак развали всичко. Отхвърли Джордж. Тя го отхвърли. — Клара пое дълбоко дъх. Изведнъж отново се оживи. — Опитах какво ли не, за да го излекувам. Наистина опитах.
— Елси Сигел — каза Янгър.
Леко помръдване на ъгълчето на устата й показа изненадата на Клара, но иначе не трепна.
— Вие май наистина имате талант, докторе, но в детективския бранш. Мислили ли сте да си смените професията?
— Доставили сте на съпруга си друго момиче от добро семейство — каза Янгър, — като сте мислили, че така можете да го накарате да забрави Нора.
— Много добре. Не вярвам, че друга жена на земята освен мене би могла да го направи. Когато разбрах за нейния китаец, вече я държах в ръцете си. Беше му писала любовни писма — на китаец! Той ми ги продаде и аз казах на горкото момиче, че е мой дълг да ги предам на баща й освен ако не се съгласи да ми помогне. Но моят съпруг не се заинтригува. Трябваше да го видите как вяло действаше. Умът му беше — сега Клара хвърли поглед към все още проснатата на пода Нора — в неговия си кокал.
— Вие сте я убили — каза Янгър. — С хлороформ. Същия, който сте дали на съпруга си, за да го използва за Нора.
Клара се усмихна.
— Казах ви, че трябва да станете детектив. Елси просто не можеше да си държи устата затворена. И какъв неприятен глас само имаше. Не ми остави друг избор. Щеше да ме предаде. Прочетох го в очите й.
— Защо просто не уби мене? — извика Нора.
— О, и това ми хрумна, скъпа, но не ми вършеше работа. Нямаш представа какво изпитах, като видях лицето на съпруга си в мига, в който научи, че ти, любовта на живота му, правиш всичко по крехките си силици, за да го съсипеш. Струваше повече от всичките му пари. Е, не съвсем. При всички случаи аз получавам парите му. Д-р Янгър, мисля, че ме оставихте да говоря прекалено дълго.
— Не можете да ни убиете, г-жо Бануел — каза Янгър. — Ако ни намерят и двамата мъртви, застреляни с един и същи пистолет, никога няма да повярват, че сте невинна. Ще ви обесят. Свалете оръжието. — Той направи още една крачка напред, въпреки че Клара здраво държеше револвера и го бе насочила право в гърдите му.
— Спрете! — извика Клара и обърна оръжието срещу Нора. — Играете си с живота си. Но едва ли ще си позволите да си играете с нейния. А сега излизайте на балкона.
Янгър направи крачка, но не към балкона, а към Клара.
— Спрете! — извика тя отново. — Да не сте се побъркали? Ще я застрелям.
— Ще стреляте по нея, г-жо Бануел — отвърна Янгър, — и няма да улучите. Какво е това? Двайсет и два милиметров — с един изстрел за плашене на гаргите? С това не можете да уцелите и портата на хамбар от половин метър. Сега съм на половин метър от вас, г-жо Бануел. Стреляйте в мене.