Неизменно ми разказваше, че фаталният ден бил 10-и август 1907 година. Спомняше си точната дата, защото предния ден било погребението на обожаваната й по-голяма сестра Мери, която живеела в Бостън със съпруга си Брадли. Мери починала от инфлуенца, като оставила Брадли сам с двете им малки деца. В деня след погребението майката на Присила я помолила да напише благодарствени писма на всички приятели и роднини, които изразили съболезнованията си. Същата вечер почувствала остра болка в лявата ръка, с която пишела. Не виждала нищо необичайно в това, тъй като била написала много писма, а и защото през последните години от време на време ръката я наболявала. Същата нощ обаче се събудила, измъчвана от недостиг на въздух. Когато задушаването отшумяло, се опитала да заспи отново, но не могла. До сутринта вече я хванало първото й главоболие, което щяло да се превърне през следващата година в непрекъснато изпитание. И което било по-лошо, открила, че лявата й длан е напълно парализирана. И така си и останала, увиснала безпомощно от китката.
В общи линии това бяха фактите, които тя повтаряше упорито. Следваха дълги мълчания. Колкото и настоятелно да я убеждавах, че има и друго, което би искала да ми каже, че е невъзможно да няма нищо друго в главата й, тя твърдо заявяваше, че няма какво повече да сподели с мене.
Изкушавах се да я хипнотизирам. Очевидно би се поддала на сугестия. Но Фройд категорично отхвърля хипнозата. Тази техника му допада в ранните години, когато все още работи с Бройер, но впоследствие стига до извода, че тя нито води до траен ефект, нито може да събуди надеждни спомени. Реших обаче, че мога да се опитам да приложа техниката, която той предлага, след като отхвърля хипнозата. И точно това доведе до пробива.
Казах на Присила, че ще поставя длан на челото й и че искам да извадя оттам спомен от изключителна важност за всичко, което ми е разказала досега и без който няма да можем нищо да разберем. Внуших й, че много добре знае кой е този спомен дори и да не е наясно засега, и че той ще изплува в мига, в който поставя ръката си на челото й.
Предприех всичко това с известно притеснение, тъй като залагах авторитета си на карта. Ако нищо не се получеше, щях да съм на още по-лоши позиции отпреди. Но споменът се появи точно както го бе описал Фройд — в мига, в който Присила усети докосването на дланта ми.
— О, д-р Янгър — извика тя, — видях я!
— Какво?
— Ръката на Мери.
— Ръката на Мери?
— В ковчега. Беше ужасно. Трябваше да я гледаме.
— Продължавай — казах.
Присила млъкна.
— Да не би нещо с ръката на Мери да не е било наред? — попитах.
— О, не, докторе. Имаше великолепни ръце. Свиреше прекрасно на пиано, не като мене. — Присила се бореше с някаква емоция, която не можех да разгадая. Цветът на бузите и челото й ме разтревожи — станаха почти алени. — Беше все още толкова красива. Дори ковчегът беше красив, от светло дърво и целият в кадифе. Сестра ми приличаше на Спящата красавица. Но аз знаех, че не спи.
— И какво искаше да ми кажеш за ръката на Мери?
— Ръката й?
— Да, ръката й, Присила.
— Моля ви, не ме карайте да говоря. Толкова се срамувам.
— Няма от какво да се срамуваш. Ние не носим отговорност за чувствата си, затова те не могат да ни причинят срам.
— Наистина ли, д-р Янгър?
— Наистина.
— Но това беше толкова нередно.
— Става въпрос за лявата ръка на Мери, нали? — рискувах аз.
Тя кимна, сякаш признаваше престъпление.
— Разкажи ми за лявата й ръка, Присила.
— Халката — прошепна тя почти пред припадък.
— Да — насърчих я. — Пръстенът.
Това „да“ беше лъжа. Надявах се да заблудя Присила, че вече всичко ми е ясно, като всъщност нищо не разбирах. Тази измама беше единственото нещо в цялата история, за което съжалявах. Но се улавям, че повтарям същото под една или друга форма във всяка психоанализа, която подхващам.
Тя продължи:
— Златната халка, която Брад й даде. Помислих си: какво разхищение, да я заровим с нея.
— Няма от какво да се срамуваш. Практичността е добродетел, а не порок — уверих я с обичайната си категоричност.
— Не разбирате — каза тя. — Исках я за себе си.
— Да.
— Исках аз да я нося, докторе — тя буквално викаше. — Исках Брад да се ожени за мене. Нима нямаше да се грижа добре за бедните дечица? Нима нямаше да успея да го направя щастлив? — Тя зарови лице в ръцете си и захлипа. — Радвах се, че е мъртва, д-р Янгър. Радвах се. Защото сега той беше свободен за мене.