— Много добре — каза Клара и стреля.
Янгър имаше ясния макар и необясним спомен как от дулото на револвера излиза куршум, полита бавно към него и пронизва бялата му риза. Усети парване под най-долното си ляво ребро. Чак тогава чу изстрела.
Пистолетът даде откат. Янгър хвана китките на Клара. Тя се сборичка с него, за да се освободи, но не успя. Избута я на балкона — той напираше напред, а тя отстъпваше назад. Оръжието беше над главите им и сочеше към тавана. Нора стана, но Янгър поклати глава. Клара изрита една огромна лампа по посока на Нора. Тя се счупи в краката й и пръсна фойерверк от стъкла по цялото й тяло. Янгър избута Клара към балкона. Преминаха прага. Той я блъсна грубо към парапета, а пистолетът все още беше над главите им. Наведе я назад през парапета и дългата й коса увисна тринайсет етажа над „Мадисън авеню“.
— Доста път е до долу, г-жо Бануел — прошепна й той в мрака и примижа от болката, която куршумът му причиняваше, проправяйки си път през вътрешностите му. — Пуснете оръжието.
— Не можете да го направите — каза тя. — Не можете да ме убиете.
— Не мога ли? — попита той.
— Не. Това е разликата между нас.
Янгър отново примижа: струваше му се, че някой го ръчка в корема с нагорещено до червено желязо. Не успяваше да измъкне пистолета от ръката на Клара, затова я повдигна на около педя от земята, като я хвана през кръста, и я блъсна силно в страничната стена на балкона. Двамата спряха за миг, застанали лице в лице, притиснали гърди, вплели ръце и крака, гърбът й бе прилепен до стената, устните и очите им бяха само на сантиметри. Янгър сведе поглед към Клара, а тя вдигна своя към него. Гневът загрозява някои жени, а някои прави по-красиви. Клара бе от вторите.
Тя все още стискаше пистолета с пръст на спусъка. Оръжието бе някъде между прилепените им тела. Янгър заговори:
— Не знаете срещу кого от нас е насочен пистолетът, нали? — попита той и я притисна още по-силно към стената, толкова силно, че й изкара дъха. — Искате ли да ви кажа? Насочен е към вас. Към сърцето ви.
От ръба на ризата му струеше кръв. Клара не отговори, очите й не се отделяха от неговите и в тях се четеше несигурност. Той събра сили и продължи:
— Права сте, аз може и да блъфирам. Защо не дръпнете спусъка и не разберете сама? Това е единственият ви шанс. След само миг ще ви надвия. Хайде. Дръпнете спусъка. Дръпнете го, Клара.
Тя дръпна спусъка. Чу се приглушен изстрел. Очите й се разшириха.
— Не — каза тя. Тялото й се вдърви. Погледна Янгър, без да мига. — Не — повтори. След това прошепна: — Толкова от мене.
Очите й така и не се затвориха. Тялото й се отпусна и тя падна мъртва на пода.
Янгър вече държеше пистолета в ръце. Върна се в стаята. Опита се да стигне до Нора, но не успя. Затвори очи и се стовари на дивана. Там се отпусна, прихванал корема си. Между пръстите му течеше кръв. Червеното петно на ризата му ставаше все по-голямо. Нора изтича при него.
— Токчета — каза той. — Харесвам те на високи токчета.
— Не умирай — прошепна тя.
Той не отговори.
— Моля те, не умирай. Ще умреш ли?
— Боя се, че да, г-це Актън — отвърна Янгър. Обърна очи към трупа на Клара, след това през балкона към звездите. Откакто бяха осветили „Бродуей“, над тази част от града никой вече не виждаше звездите.
Накрая Янгър погледна още веднъж сините очи на Нора. — Покажи ми.
— Какво да ти покажа?
— Не искам да умра, без да узная.
Нора разбра. Обърна се с гръб към него, както на един от първите им сеанси в същата тази стая. Янгър лежеше неподвижно на дивана, пресегна се с чистата си ръка и разкопча копчетата на роклята й. Когато освободи дрехата, разхлаби връзките на корсета й и разтвори и него. Зад кръстосаните дантели под грациозните й лопатки видя няколко заздравяващи рани от камшик. Докосна ги. Нора извика, но веднага стаи глас.
— Добре — каза Янгър и се изправи до седнало положение. — Това се изясни. А сега да се обадим на полицията и да потърсим медицинска помощ за мене, какво ще кажеш?
— Но — отвърна Нора, като го гледаше малко глуповато — каза, че ще умреш.
— Ще умра — отговори той. — Някой ден. Но не и от това ухапване от бълха.
26
В мига, в който се събудих в ранния предобед в събота, видях, че една сестра въвежда двама посетители — Ейбрахам Брил и Шандор Ференци.
Брил и Ференци се усмихваха унило. Опитваха се да се държат смело, питаха на висок глас как е „нашият герой“ и останаха при мене, докато не им разказах цялата история, но накрая не успяха да скрият мрачното си настроение. Попитах ги какво има.
— Всичко свърши — каза Брил. — Получихме още едно писмо от Хол.