Джелиф кимна.
Прислужникът на вратата на малката, но елегантна къща на Пето авеню ни осведоми, че д-р Дейна не си е вкъщи.
— Предайте му, че детектив от полицията иска да му зададе няколко въпроса за Хари Тоу — каза Литълмор. — И споменете, че току-що идвам от дома на д-р Смит Джелиф. След като чуе това, може и да се окаже у дома.
По съвет на детектива само аз и Литълмор отидохме до дома на Чарлз Дейна. Брил и Ференци се върнаха в хотела. След минута двамата бяхме поканени вътре.
В къщата на Дейна нямаше нищо от парвенющината в апартамента на Джелиф или на наскоро построените по Пето авеню жилища, сред които и някои на мои роднини. Домът на Дейна беше от червена тухла. Мебелите бяха изискани, без да тежат. Когато с Литълмор влязохме във фоайето, видяхме Дейна да излиза от тъмна добре оборудвана библиотека. Затвори вратите след себе си и ни поздрави. Предполагам, че се изненада от моето присъствие, но реагира напълно овладяно. Попита ме за леля Мами и някои мои братовчеди. Не се поинтересува защо придружавам Литълмор. Самоконтролът му наистина правеше впечатление. Изглеждаше на годините си — около шейсет според мен — и възрастта му отиваше. Въведе ни в друга стая, в която ми се стори, че приема пациенти.
Разговорът ни беше кратък. Литълмор смени тона. С Джелиф се държеше заядливо. Обвиняваше го и го предизвикваше да се защитава. Но с Дейна беше много по-внимателен, като пак му даваше да разбере, че знаем нещо, което той не би искал да знаем.
У Дейна нямаше нищо от раболепието на Джелиф. Призна, че Тоу се е възползвал от услугите му за процеса, но отбеляза, че за разлика от Джелиф, той е бил само консултант. Нито в миналото, нито сега е изразявал някакво становище за психическото състояние на Тоу.
— А миналия уикенд давали ли сте мнение дали Тоу може да дойде в Ню Йорк? — попита Литълмор.
— Г-н Тоу в Ню Йорк ли е бил миналия уикенд? — отговори му с въпрос Дейна.
— Джелиф казва, че вие сте взели това решение.
— Не съм лекар на г-н Тоу, детектив. Джелиф е неговият лекар. Прекъснах професионалните си отношения с г-н Тоу миналата година, както ще разберете и от публичните архиви. Д-р Джелиф от време на време се обръща към мене за съвет и аз му помагам, доколкото мога. Не знам нищо за решенията, които той взима относно лечението на пациента, и със сигурност не бих могъл да ги взимам аз.
— Така да бъде — каза Литълмор. — Предполагам, че мога да ви арестувам за тайно организиране на бягството на щатски затворник, но май няма да мога да повдигна обвинение срещу вас.
— Дълбоко се съмнявам — каза Дейна. — Но със сигурност бих могъл да уредя да ви уволнят, ако се опитате.
— Предполагам също така — не му остана длъжен Литълмор, — че сте могли да вземате решения относно кражбата на ръкопис, изгарянето му и разпиляването на пепелта от него в дома на д-р Ейбрахам Брил.
Дейна за пръв път показа изненада.
— Хубав пръстен имате, д-р Дейна — продължи Литълмор.
Не бях го забелязал. На дясната ръка на Дейна имаше пръстен с изображение на лице. Всички мълчахме. Дейна сплете дългите си пръсти, но не за да скрие пръстена, и се облегна в креслото.
— Какво искате, г-н Литълмор? — попита той. После се обърна към мене. — Или може би трябва на вас да задам този въпрос, д-р Янгър?
Прокашлях се.
— Всичко е една скалъпена лъжа — казах. — Става въпрос за обвиненията ви срещу д-р Фройд. Всяко едно от тях е невярно.
— Да предположим, че знам за какво говорите — отвърна Дейна. — Пак ви питам: какво искате?
— Сега е три и половина — казах аз. — След половин час ще изпратя телеграма на ректора Хол в Уорчестър, с която ще му съобщя, че една статия няма да излезе в утрешния брой на „Ню Йорк таймс“. Искам телеграмата ми да казва истината.
Дейна седеше и мълчеше, без да откъсва очи от моите.
— Нека ви кажа нещо — проговори накрая той. — Проблемът е следният: познанията ни за човешкия мозък са непълни. Нямаме лекарства, с които да променяме начина на мислене на хората, да лекуваме халюцинациите им, да намалим сексуалните им желания, за да предпазим света от пренаселване, да ги направим щастливи. Всичко това е задача на неврологията. Така трябва да бъде. Психоанализата ще ни върне сто години назад. Нейната безнравственост ще допадне на масите. Нейната скверност ще се хареса на младите научни умове и дори на някои по-стари. Тя ще превърне хората в ексхибиционисти, а лекарите — в мистици. Но някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че става въпрос за „новите дрехи“ на царя. Рано или късно ще изобретим лекарства, с които да променяме начина на мислене и да контролираме емоциите. Въпросът е дали дотогава ще имаме достатъчно чувство за срам, та да се притесняваме, че всички се разхождат голи наоколо. Пратете телеграмата си, д-р Янгър. Тя ще казва истината — поне засега.