— Върнете ме в стаята ми, моля ви — каза г-ца Актън на Янгър.
Тълпата продължаваше да се вълнува дълго след произшествието, пресмяташе щетите и преразказваше отново и отново събитията. Конят бе върнат на кочияша, към когото се приближи детектив Литълмор. Детективът бе разпознал Джордж Бануел.
— Породист ли е?
— Наполовина — отвърна кочияшът, който правеше всичко по силите си, за да успокои все още уплашеното животно. — Наричат го „подобрен“.
— Красавец е, това е сигурно.
— Така е — каза кочияшът и погали коня по носа.
— Боже, чудя се какво го накара да се разтанцува така. Видял е нещо сигурно.
— По-скоро шефът видя нещо.
— Как така?
— Конят няма нищо общо — промърмори кочияшът. — Вината си е изцяло негова. Опитваше се да го върне назад. Не можеш да накараш впрегнат кон да върви назад. — И се обърна към коня. — Мъчеше те да тръгнеш назад, нали? Защото се уплаши.
— Уплаши се? От какво?
— Защо не питаш него? Той не се плаши лесно, но този пък като че ли видя самия дявол.
— Ама че работа — подхвърли Литълмор, преди да се върне в хотела.
В същия този миг на най-горния етаж на хотел „Манхатън“ Карл Юнг наблюдаваше цялата сцена от балкона. Беше видял невероятните събития на строителната площадка една пресечка надолу по булеварда. Случилото се го уплаши, но и го изпълни с такова въодушевление, каквото бе изпитвал само един-два пъти в целия си живот. Върна се в стаята си и седна в ступор на пода, опрял гръб в леглото. Виждаше лица, които никой друг не можеше, да види, чуваше гласове, които никой друг не чуваше.
9
Когато се качихме в апартамента на г-ца Актън, г-жа Бигс се бе побъркала. Нареди на г-ца Актън да полегне, после да стане, после да се поразходи, за да се „върне цветът на лицето й“. Г-ца Актън не обърна внимание на нито една от тези команди. Отиде право в малкия кухненски бокс, с който бе оборудван апартаментът й, и започна да прави чай. Възрастната жена не млъкна, докато г-ца Актън не я сложи да седне и не й целуна ръцете.
Младата жена или притежаваше странната способност да си възвръща бързо спокойствието и след най-критични мигове, или да се преструва на спокойна дори когато не беше. Свърши с чая и подаде димяща чаша на г-жа Бигс.
— Можеха да ви убият, г-це Нора — каза възрастната жена. — Щяхте да сте мъртва, ако не беше младият доктор.
Г-ца Актън постави ръка върху нейната и я прикани да си вземе чая. Когато г-жа Бигс пое чашата, момичето й каза да ни остави, защото трябвало да говори с мене насаме. С големи усилия успя най-накрая да убеди г-жа Бигс да излезе.
Когато останахме сами, г-ца Актън ми благодари.
— Защо накарахте прислужницата си да излезе? — попитах.
— Не съм я „карала“ да излезе — отвърна момичето. — Искахте да знаете при какви обстоятелства съм си загубила говора преди три години. Ще ви разкажа.
Чайникът в ръцете й затрепери. Опита се да налее, но не улучи чашата. Остави чайника и сплете пръсти.
— Бедния кон. Как можа да му причини това?
— Вината не е ваша, г-це Актън.
— Какво ви става? — тя ме погледна ожесточено. — От къде на къде вината ще е моя?
— Няма причина. Но ми звучите сякаш се обвинявате.
Г-ца Актън отиде до френския прозорец. Разтвори завесите към терасата, от която се откриваше панорамна гледка над града.
— Знаете ли кой беше това?
— Не.
— Джордж Бануел, съпругът на Клара. Приятел на баща ми. — Момичето задиша неравномерно. — Случи се край езерото на лятната му вила. Той ми предложи.
— Моля ви, легнете, г-це Актън.
— Защо?
— Това е част от лечението.
— А, добре.
Когато легна на кушетката, продължих разговора.
— Г-н Бануел ви предложи да се омъжите за него, когато сте били на четиринайсет?
— Бях на шестнайсет, докторе. И не ми предложи брак.
— А какво ви предложи?
— Да правим… да правим… — тя млъкна.
— Да правите секс с него?
Говоренето за секс с млади пациентки винаги е деликатна работа, защото човек няма как да знае доколко са наясно с анатомията. Но по-лошо е да прекалиш с деликатността и да увеличиш пагубното чувство за срам, което момичетата изпитват понякога при такива преживявания.
— Да — отвърна тя. — Цялото семейство бяхме отседнали в лятната му вила. Двамата се разхождахме по пътеката край езерото. Каза, че купил къщичка наблизо, където сме можели да отидем. Там имало голямо легло и двамата сме можели да останем насаме, без никой да разбере.
— И вие какво направихте?