Фройд продължи:
— Достатъчно. Засега основната ти задача е да разбереш каква е първоначалната травма, предизвикала хистеричната реакция на покрива. Кажи ми: защо Нора не е съобщила на полицията къде са родителите й?
И аз се бях питал същото. Г-ца Актън ме уведоми, че родителите й са в лятната вила на Джордж Бануел, но никога не бе споменавала този факт пред полицаите, а те изпращаха съобщение след съобщение до вилата на семейство Актън, където нямаше никого. За мене обаче това премълчаване не беше странно. Винаги бях завиждал на хората, които успяват да намерят истинско упование в родителите си по време на криза, вероятно няма по-голяма опора от това. Но с мене това никога не се бе случвало.
— Може би — отвърнах на Фройд — не е искала родителите си до себе си след нападението.
— Възможно е — каза той. — Таях най-ужасните си съмнения в себе си и ги прикривах от баща си чак до края на живота му. Също като тебе. — Фройд произнесе последните думи така, сякаш изричаше добре известен факт, а всъщност не му бях казвал нищо за баща си. — Но в такъв вид прикриване винаги има невротичен елемент. Започни утре оттук с Нора, Янгър. Това е съветът ми. Има нещо около тази вила. Без съмнение е свързано с несъзнателното влечение на момичето към баща му. Чудя се… — спря на място и затвори очи. Остана доста време така. Накрая отвори очи и каза: — Разбрах.
— Какво? — попитах.
— Ами имам едно подозрение, Янгър, но няма да ти го кажа. Не искам да ти внушавам идеи, нито пък на нея. Разбери дали пази някакъв спомен, свързан с тази вила, спомен отпреди случката на покрива. Не забравяй, че трябва да си непроницаем за нея. Трябва да си като огледало, да не й показваш нищо друго освен това, което тя ти показва. Може би е видяла нещо, което не е трябвало да вижда. Може да не иска да го сподели. Не изпускай случая.
В късния следобед във вторник Триумвиратът се събра отново в библиотеката. Имаха много за обсъждане. Един от тримата господа премяташе в издължените си фини длани доклад, който бе получил наскоро и който бе споделил с останалите. В него бяха включени и няколко писма.
— Тези няма да ги горим — заяви той.
— Казах ви, те до един са дегенерати — добави набитият червендалест мъж с големите бакенбарди. — Трябва да ги елиминираме. Един по един.
— О, така и ще направим — потвърди първият. — Със сигурност. Но преди това трябва да ги използваме.
Настъпи кратко мълчание. Тогава проговори третият, плешивецът:
— Ами веществените доказателства?
— Няма да има доказателства — отвърна първият — освен тези, които решим да оставим.
Детектив Джими Литълмор излезе от метрото на ъгъла на Седемдесет и девета улица и „Бродуей“ от станцията, която се намираше най-близо до „Балморал“. Г-н Хугел може и да залагаше на Бануел, но Литълмор не се бе отказал от собствените си хипотези.
След като китаецът му се изплъзна предната вечер, Литълмор не успя да открие нищо повече за него. Останалите работници в пералнята го наричаха Чонг, но не знаеха нищо освен името му. Мениджърът си бе тръгнал. Негов асистент му каза да дойде на другия ден и да търси Мейхю, счетоводителя.
Литърмор завари Мейхю над сметките в закътан офис. Попита го за китаеца от пералнята.
— Тъкмо щях да се занимавам с неговата надница — каза Мейхю, без да вдига поглед.
— Защото не е дошъл на работа днес? — попита Литълмор.
— Откъде знаете?
— Налучках — измисли си детективът.
Мейхю разполагаше с информацията, която му трябваше. Цялото име на китаеца беше Чонг Синг. Живееше на Осмо авеню № 782 в Мидтаун. Литълмор попита дали г-н Чонг е разнасял прането в Алабастровото крило и по-специално в апартамента на г-ца Ривърфорд.
Мейхю се развесели.
— Сигурно се шегувате.
— Защо?
— Че той е китаец.
— Е и?
— Това е първокласно място, детектив. По принцип не наемаме китайци. На Чонг не му е позволено да напуска приземния етаж. Извадил е късмет, че изобщо си е намерил работа тук.
— Обзалагам се, че е бил страшно благодарен — каза Литълмор. — Защо впрочем го наехте?
Мейхю сви рамене.
— Нямам представа. Г-н Бануел ни помоли да му намерим работа. Изглежда, момчето не е било наясно колко му е провървяло.
Следващата задача на Литълмор беше да намери файтонджията, който е откарал чернокосия мъж в неделя вечерта. Портиерите му предложиха да разпита в конюшните на „Амстердам авеню“, откъдето файтонджиите вземаха коне. Но го посъветваха да не бие път дотам толкова рано. Нощните превозвачи не се появявали преди девет и половина — десет.
Времето, което му се освободи, му дойде добре. Така имаше възможност да огледа още веднъж апартамента на г-ца Ривърфорд и след това да се отбие у Бети. Тя беше в доста по-добро разположение на духа. Съгласи се да излезе с него, представи го на майка си и прегърна за довиждане всичките си по-малки братя, които зяпнаха, когато детективът им показа оръжието си, и се заиграха със значката и белезниците му. Оказа се, че Бети си е намерила нова работа. Цяла сутрин късметът й изневерявал. Напразно обикаляла големите хотели да търси място за опитна камериерка. Но накрая успяла да си уреди интервю със собственика на фабрика за ризи близо до „Уошингтън скуейър“ — някой си г-н Харис, — който я наел веднага. Започваше на следващия ден. Работното време не беше толкова привлекателно: от седем сутринта до осем вечерта, и заплащането не беше кой знае какво.