— Сетих се! Ние сънуваме и това, което ни предстои, не само миналото. Янгър! — възкликна той. — Ти можеш да го потвърдиш!
— Аз ли?
— Да, разбира се. Ти беше там. Видя всичко. — Изведнъж Юнг сякаш промени мнението си и се обърна към Фройд. — Няма значение. Твоята енурезия показва амбиция. Тя е средство за привличане на вниманието върху тебе — както стана и сега във фоайето. Случва се винаги, когато ти се струва, че има враг наоколо, някой противник, когото трябва да преодолееш. Сега аз съм този противник. И затова проблемът ти се появи отново.
Стигнахме до стаята на Фройд. Той бръкна в джоба си за ключа — нещо, което му беше доста неудобно точно в този момент. Накрая ключът падна на земята. Никой не помръдна. Фройд го вдигна. Когато се изправи, каза на Юнг:
— Съмнявам се, че споделям пророческата дарба на Йосиф, но мога да ти заявя следното: ти си моят наследник. Ти ще наследиш психоанализата, когато аз умра, а ще станеш водещото име в тази област още преди това. Аз ще се погрижа за това. И в момента се грижа. Казвал съм ти го и преди. Казвал съм и на останалите. Казвам ти го отново и сега. Няма друг, Карл. Не се съмнявай в това.
— Тогава ми разкажи и останалото от съня за граф Тун! — извика Юнг. — Много пъти си признавал, че част от този сън с никого не си споделял. Щом съм твоят наследник, разкажи ми. Сигурен съм, че моят анализ ще се потвърди. Е?
Фройд поклати глава. Мисля, че се усмихваше, може би тъжно.
— Виж какво, момчето ми — обърна се към Юнг, — има неща, които дори аз не мога да споделям. Авторитетът ми много ще пострада. А сега ме оставете и двамата. Ще ви намеря в трапезарията след половин час.
Юнг се обърна, без да каже дума, и се отдалечи.
През лятото на 1909 година Манхатънският мост беше пред завършване. Той бе последният от трите големи висящи моста, построени през Ист ривър за връзка между остров Манхатън и това, което до 1898 година беше град Бруклин. За времето си тези мостове — Бруклинския, Уилямсбъргския и Манхатънския — бяха най-големите в света и „Научна Америка“ ги възхваляваше като най-великите постижения на инженерната наука, които светът бе виждал. Проектите бяха реализирани благодарение на изобретяването на усуканото стоманено въже и на една технологична новост — пневматичния кесон.
Проблемът, който кесонът решаваше, беше следният. Огромните подпорни кули на тези мостове, необходими за окачването на стоманените въжета, трябваше да бъдат построени върху подводни основи, вкопани на почти трийсет метра под повърхността. Тези основи не можеха да се налеят направо в мекото речно дъно. Пласт по пласт пясък, тиня, глина, кал и камък трябваше да бъдат отстранени — разбити и понякога дори взривени, — докато се стигне до твърда скала. Извършването на тези изкопни работи под вода се смяташе от всички за невъзможно, докато не бе открит пневматичният кесон.
Кесонът представляваше огромен дървен сандък. Кесонът на Манхатънския мост от страната на Ню Йорк имаше площ от 1600 квадратни метра. Стените му бяха направени от дъски от бял бор, свързани в шестметрови плоскости и замазани с огромно количество кълчища, смола и лак. Най-долната част на кесона — на височина около метър — бе подсилена отвън и отвътре с котелен кожух. Цялото съоръжение тежеше 27 000 тона.
Кесонът имаше таван, но за под му служеше самото речно корито. Всъщност това бе най-големият поплавък, изработен от човешка ръка.
През 1907 година конструкцията бе потопена на речното дъно и водата изпълни вътрешните й участъци. На сушата денонощно работеха огромни парни машини, които помпеха през тръби горещ въздух в огромния сандък. Вкараната по този начин пара създаваше огромно налягане и изкарваше водата през малки дупки в стените. През тавана влизаше асансьорна шахта, която свързваше кесона с кея. С този асансьор слизаха работниците, които дишаха вкарания под налягане въздух. Така те имаха директен достъп до речното корито и извършваха строителни дейности, които преди се смятаха за неизпълними под вода: къртеха скалата, разравяха калта, взривяваха големите камъни, полагаха бетон и стомана. Строителните отпадъци се изкарваха през хитро измислени устройства, наречени прозорци, макар че през тях не се виждаше нищо. В кесона можеха да работят едновременно триста души.
Но там ги дебнеше невидима опасност. На тръгване от смяна от първия пневматичен кесон, с който работеха по Бруклинския мост, те се чувстваха странно замаяни. Следваше вкочаняване на ставите, парализа на коленете и лактите и непоносима болка в цялото тяло. Лекарите наричаха мистериозното страдание „кесонова болест“, а работниците — „изгърбване“ заради свитата поза, в която потърпевшите накрая застиваха. Здравето на хиляди хора бе съсипано, стотици се парализираха и много починаха, преди да стане ясно, че бавното изкачване — със задържане в междинно положение преди окончателното излизане на повърхността — предотвратява заболяването.