Той се обърна към мене.
— Тя ви каза, че Бануел го е направил, така ли?
— Да — отвърнах.
— И вие й вярвате?
— Вярвам й.
— Може ли да ви попитам нещо? — поинтересува се Литълмор. — Да кажем, че момиче си загуби паметта. Бяло петно. После тя се възвръща. Бихте ли се обзаложили, че това, което си спомня, е истината? Можете ли да се доверите на спомена?
— Не — отвърнах. — Може да е заблуда — фантазия или грешка.
— Но на нея й вярвате?
— Да.
— И какво искате да кажете с това, докторе?
— Не знам какво искам да кажа — отвърнах. — Може ли сега пък аз да ви попитам нещо, детектив? Какво искахте да кажете на кмета, докато бяхме в стаята на г-ца Актън?
— Само да му припомня, че патоанатомът Хугел, който отговаря за случая, също мислеше, че Бануел е убиецът.
— Мислеше? — попитах. — Значи вече не мисли така?
— Е, вече няма как да мисли така, не и след като кметът каза каквото каза — обоснова се Литълмор.
— Не е ли възможно Бануел да е нападнал г-ца Актън, а някой друг да е убил първото момиче?
— Не — отговори детективът. — Имаме доказателства. И в двата случая е бил един и същи човек.
Влязох в хотела. Бях напълно несигурен в себе си, в пациентката си и в ситуацията, в която се намирах. Възможно ли бе Макклелън да прикрива Бануел? Дали Нора ще е в безопасност у дома? Служителят на рецепцията извика името ми. Току-що някой бе предал писмо за мене. Беше дълго и много обезпокоително писмо от г-н Стенли Хол, ректора на университета „Кларк“.
Като остана сам пред хотел „Манхатън“, детектив Литълмор се отправи към стоянката за таксита.
От стария файтонджия, с когото разговаря предната вечер, Литълмор знаеше, че чернокосият мъж — напуснал „Балморал“ в полунощ в неделя — се е качил в червено-зелено такси пред хотел „Манхатън“. Този на пръв поглед незначителен факт говореше много на детектива. Само преди десетилетие всички коли под наем в Манхатън бяха теглени от коне. До 1900 година из града вече обикаляха стотина моторизирани таксита, но те се задвижваха с електричество. Бяха популярни, но тромави — тежаха им близо четиристотинкилограмовите батерии — и от време на време на пътниците им се налагаше да слизат и да бутат заедно с шофьора по някой наклон. През 1907 година Нюйоркската таксиметрова компания пусна първите коли, задвижвани с бензин, които бяха оборудвани и с брояч, за да виждат пътниците колко ще им струва превозът. Те моментално се превърнаха в хит сред висшата класа, която единствена можеше да си позволи таксата от петдесет цента за миля. Бързо надминаха по брой всички останали коли под наем, както електрически, така и теглени от коне. Нюйоркското такси се разпознаваше веднага, то беше боядисано в червено и зелено.
Няколко превозни средства от този вид бяха паркирани на стоянката пред хотел „Манхатън“. Шофьорите препоръчаха на Литълмор да провери в гаража „Алън“ на Петдесет и седма улица, между Единайсето и Дванайсето авеню, където беше централата на Нюйоркската таксиметрова компания и където лесно можеше да установи кой е работил нощна смяна в неделя. Детективът имаше късмет. Два часа по-късно получи всички отговори. Шофьор на име Лурия бе взел чернокосия мъж пред хотел „Манхатън“ след полунощ в неделя. Лурия го бе запомнил добре, защото клиентът му не излязъл от хотела, а от файтон наблизо. Освен това Литълмор разбра и къде е отишъл чернокосият и тръгна нататък. Ставаше въпрос за публичен дом. Но там късметът му удари на камък.
Къщата се намираше на Четиридесета улица до „Бродуей“. Беше на два етажа с безвкусно и крещящо чукче на вратата и дебели червени завеси на прозорците. Литълмор почука пет-шест пъти и му отвори млада привлекателна жена. Момичето беше доста разсъблечено за ранния следобед. Когато Литълмор й обясни, че е детектив от полицията, тя завъртя отегчено очи и му каза да изчака.
Поканиха го в преддверие с дебели ориенталски килими, ослепително многообразие от огледала по стените и мебели, облицовани в зацапан пурпурен велур. Миризмата на тютюн и алкохол се бе пропила в гънките на пердетата. На горния етаж плачеше бебе. След пет минути по покритите с червен килим стълби слезе друга жена, по-възрастна и доста дебела, облечена в кървавочервена рокля и с огромна шапка.
— Доста си нагъл — каза жената, която се представи като Сюзън Мерил, г-жа Сюзън Мерил.
От сейф в стената, скрит зад огледало, тя извади гравирана метална каса, която отвори с ключе. Отброи петдесет долара.