През деня в съдебната палата на Джеферсън маркет се гледаха наказателни дела от голяма важност. Само часове след това тя се превръщаше в градски нощен трибунал, който се занимаваше с престъпления срещу морала. В резултат на това арестът на Джеферсън маркет беше пълен най-вече с проститутки, очакващи преместването и наказанието си. Точно тук в сряда вечерта Литълмор намери съсипаната, но невредима Бети.
Откри я в голяма претъпкана килия на третия етаж. Помещението бе отделено от коридора с решетка. Прозорците гледаха към Десета улица. Вътре имаше около двайсет пет до трийсет жени, които стояха прави на малки групички или седяха на дългите тесни пейки до стените.
Килията споделяха два вида задържани. Имаше около петнайсетина млади жени в работно облекло, също като Бети — прости тъмни едноцветни поли до глезените и бели блузи с дълги ръкави. Това бяха работничките от фабриката за ризи, в която Бети работеше от половин ден. Няколко от тези момичета бяха към тринайсетгодишни.
Останалите около дузина жени на различна възраст бяха гримирани и облечени с много по-ярки дрехи. Повечето бяха шумни и очевидно се чувстваха удобно, тъй като познаваха обстановката. Една обаче беше по-гръмогласна от всички останали, оплакваше се на надзирателите и настояваше да й отговорят как жена в нейното положение може да бъде държана в ареста. Литълмор веднага я позна: беше г-жа Сюзън Мерил. Единствена тя стоеше сама на пейка, която другите почтително й бяха отстъпили. На раменете си носеше яркочервена наметка, а в ръцете си — бебе, която кротко спеше въпреки шумотевицата.
Благодарение на значката си Литълмор успя да влезе в ареста, но тя не му помогна да измъкне Бети оттам. Стояха само на няколко сантиметра един от друг, разделени от пода до тавана с желязна решетка, и си говореха тихо.
— Отиваш за първи ден на работа, Бети — каза Литълмор, — и се включваш в стачка?
Тя не беше стачкувала. Когато пристигнала във фабриката същата сутрин, се качила право на деветия етаж и се присъединила към стотина други шивачки. Но забелязала около петдесет празни стола зад спрени шевни машини. Ето какво се случило: предния ден били уволнени сто и петдесет работнички, защото „симпатизирали на профсъюзите“. Същата вечер в отговор на това Международният съюз на шивачките организирал стачка във фабриката. На следващата сутрин малка група работнички и синдикалисти се събрали на улицата отпред и започнали да викат към трудещите се вътре.
— Наричаха ни стачкоизменници — обясни Бети. — Сега разбирам защо ме наеха така бързо — подменяли са момичетата от профсъюза. Не бих могла да стана стачкоизменничка нали, Джими?
— Предполагам, че не — отвърна Литълмор. — А те за какво искаха да излезете да стачкувате?
— О, няма да повярваш. Първо, горещо е като във фурна. След това — взимат ни такси за всичко — за гардеробчетата, шевните машини, иглите, столовете, на които седим. Не получаваш и половината от парите, които ти обещават в началото. Джими, едно момиче миналата седмица работило седемдесет и два часа и изкарало само три долара. Три долара! Колко прави това?
— По четири цента на час — каза Литълмор. — Лошо.
— И това не е най-лошото. Заключват вратите и ни държат вътре да работим. Не можеш да отидеш дори до тоалетната.
— Господи, Бети, просто трябваше да напуснеш. Защо ти трябваше да ходиш да размахваш прът с хора, които разбиват прозорци?
Бети едвам сдържаше възмущението си.
— Не съм размахвала прът, Джими.
— Ами тогава защо те арестуваха?
— Защото напуснах. Казаха ни, че ще ни пратят в затвора, ако напуснем, но аз не повярвах. И никой не е разбивал прозорци. Полицаите биеха хората.
— Това не са били полицаи.
— О, точно полицаи бяха.
— О, боже — каза Литълмор. — Трябва да те измъкна оттук. — Махна на един от надзирателите и му обясни, че Бети е негова приятелка и не е участвала в стачката. Оказала се в ареста по погрешка. Като чу, че му е приятелка, Бети заби поглед в земята и се усмихна смутено.
Надзирателят, който беше близък на Литълмор, отвърна гузно, че ръцете му са вързани.
— Не мога, Джими. Трябва да говориш с Бекър.
— Бек? — попита Литълмор и очите му светнаха. — Бек тук ли е?
Надзирателят поведе Литълмор по коридора към една стая, в която петима мъже пиеха, пушеха и играеха шумно на карти под мъждукащата светлина на електрическа крушка. Един от тях беше сержант Чарлз Бекър, дългуч с глава на бик и мощен баритон. Бекър беше ветеран в полицията със своите петнайсет години стаж, работеше в най-порочния участък на Манхатън — Тендърлойн, където бяха лъскавите казина и бордеите, включително и този на Сюзън Мерил, движеше се в най-пищните заведения и светски вариетета. Присъствието на Бекър тук беше голям късмет за Литълмор, който имаше шест месеца служба като патрулиращ полицай в неговия отряд.