Джоунс пое с метрото към хотела си, който бе по встрани от центъра и не толкова скъп като нашия, а Фройд, Ференци и аз решихме да се поразходим до Манхатън и поехме напряко през парка. Невероятно е колко пуст може да бъде вечер най-големият нюйоркски парк. Отначало разменяхме предположения за сцената в дома на Брил, после Фройд попита Ференци и мене как би трябвало да отговори на писмото на ректора Хол.
Ференци беше категоричен, че веднага трябва да изпратим опровержение, най-добре с телеграма, като обясним, че прегрешенията, в които обвиняват Фройд, всъщност са извършени от Джоунс и Юнг. Единственият проблем според Ференци беше дали Хол ще повярва на думите ни.
— Ти познаваш Хол, Янгър — каза Фройд. — Какво е твоето мнение?
— Ректорът Хол би повярвал на думите ни — отвърнах, като имах предвид, че би повярвал на мене. — Но се чудя, д-р Фройд, дали не искат от вас да направите точно това.
— Кой? — попита Ференци.
— Който стои зад тази постановка — отговорих.
— Не схващам мисълта ти — каза Ференци.
— Разбирам какво иска да каже Янгър — намеси се Фройд. — Този, който е измислил всичко, трябва да знае, че обвиненията всъщност са към Джоунс и Юнг, не към мене. Затова ме принуждават да натопя приятелите си и тогава вече Хол ще е сигурен, че не става въпрос за слухове. Напротив, аз ще съм потвърдил обвиненията и Хол ще е длъжен да вземе съответните мерки. Вероятно ще забрани на Джоунс и Юнг да изнасят лекции следващата седмица. Аз ще запазя правото си на своите, но за сметка на опозоряването на двама от моите последователи — двамата най-подходящи да популяризират идеите ми по света.
— Но не може просто да замълчиш — протестира Ференци — сякаш си виновен.
Фройд се замисли.
— Ще отречем слуховете, но нищо повече няма да правим. Ще изпратя на Хол кратко писмо, в което ще изложа следните факти: женен съм, никога и от никоя болница не съм бил уволняван, никой никога не е стрелял по мене и така нататък. Янгър, това ще те постави ли в неудобно положение?
Разбрах въпроса му. Искаше да знае дали ще се почувствам задължен да информирам Хол, че Фройд е наистина невинен, но Джоунс и Юнг не са. Естествено, че нищо подобно нямаше да направя.
— Никак даже — отвърнах.
— Добре — заключи Фройд. — Оставяме всичко в ръцете на Хол. Ако заради „щедрото дарение“ председателят на Американската асоциация по психология реши да спре преподаването на истината за психоанализата в университета, тогава, да ме прощавате, Янгър, той не е съюзник, който си заслужава да пазим, а Америка да върви по дяволите.
— Хол никога няма да приеме условията им — казах аз и прозвучах малко по-убедено, отколкото се чувствах.
Пред ареста на Джеферсън маркет Бети Лонгобарди имаше да каже на Джими Литълмор само четири думи:
— Да се махаме оттук.
На Литълмор обаче не му се тръгваше. Заведе Бети от другата страна на улицата, където беше още по-тъмно, и не помръдна оттам. Разказа й развълнувано, но шепнешком за пълния с преживявания ден.
— Тя каза, че си просиш куршума, Джими — отвърна му Бети, а на Литълмор му се стори, че не оценява постиженията му така, както се бе надявал.
— Тя каза и да питаме съседите — продължи той. — Сигурно става въпрос за Съдебната палата. Хайде, отворена е.
— Не искам.
— Това е съд, Бети. Нищо не може да ни се случи в съда.
Върнаха се тичешком през улицата, като детективът дърпаше след себе си Бети за ръката. На влизане Литълмор показа значката си на охранителя, който им каза къде е архивът, но изрази съмнение, че там ще намерят някого по това време. След като изкачиха два етажа и тръгнаха по пуст лабиринт от коридори, Литълмор и Бети стигнаха до врата с надпис „Архив“. Беше заключена, а стаята зад нея — тъмна. Влизането с взлом не беше сред обичайните методи на работа на детектива, но при така стеклите се обстоятелства му се стори оправдано. Бети се огледа нервно.
Литълмор отвори вратата с шперц. Затвори я зад тях и светна електрическата лампа. Бяха се озовали в малък кабинет с едно-единствено голямо бюро. Имаше още един изход, който бе отключен. Той водеше към по-просторен склад. В него бяха наредени шкаф до шкаф с чекмеджета с етикети.
— Няма дати — каза Литълмор. — Не може да няма календар. Изчакай да го намеря.
Не му отне много време. Върна се на бюрото, на което имаше две пишещи машини, попивателни и мастилници, както и купчина подвързани с кожа книги, всяка една над половин метър широка. Литълмор отвори първата. Всяка нейна страница представляваше един ден от живота на Нюйоркския върховен съд, Съдебен сезон, Част I до III. Страниците, които Литълмор прелисти, бяха датирани от 1909 година. Отвори втората книга, която се оказа календар за 1908 година, а най-накрая и третата. Запрелиства страниците й и бързо намери 26 февруари 1907 година. Видя десетки редове с имена на дела и цифри, изписани от опитна ръка с мастило, често зачертани или надписани отгоре. Зачете на глас: