— Да оставим уликите на полицията — каза Фройд. — Ако психоанализата помогне на полицията — толкова по-добре. Ако не, ние можем поне да помогнем на пациентката. Имам два въпроса към вас, Янгър. Първо, не намирате ли нещо странно в твърдението на Нора, че когато е видяла г-жа Бануел с баща си, тя не е разбрала на какво точно е станала свидетел?
— Повечето американски момичета на четиринайсет години не са много информирани по този въпрос, д-р Фройд.
— Разбирам — отвърна Фройд. — Но не това имах предвид. Тя е намекнала, че сега знае какво е видяла тогава, нали така?
— Да.
— Нима очаквате една девойка на седемнайсет да е по-добре информирана от четиринайсетгодишно момиче?
Започнах да разбирам накъде бие.
— Защо — попита Фройд — сега знае това, което не е знаела тогава?
— Вчера ми даде да разбера — отвърнах, — че чете книги с такова съдържание.
— А да, точно така, много добре. Трябва да поразсъждаваме повече над това. Но засега — втория ми въпрос: кажи ми, Янгър, защо те нападна тя?
— Искате да знаете защо ме замери с чашата?
— Да — потвърди Фройд.
— И ви удари с врелия чайник — добави Ференци.
Нямах отговор.
— Ференци, би ли осветлил нашия приятел?
— И на мене не ми е много ясно — отвърна Ференци. — Тя е влюбена в него. Това поне е очевидно.
Фройд се обърна към мене.
— Помисли пак. Какво й каза точно преди да стане агресивна към тебе?
— Току-що бях приключил с опита да докосна челото й — спомних си, — който се провали. Помолих я да довърши аналогията, която бе започнала по-рано. Сравняваше белотата на гърба на г-жа Бануел с нещо друго. И тя избухна. Помолих я да си довърши мисълта.
— Защо? — попита Фройд.
— Защото, д-р Фройд, писали сте, че винаги когато пациент започва изречение, но сам се прекъсва и не го довършва, си имаме работа с потиснати желания.
— Добро момче — каза Фройд. — И как реагира Нора?
— Каза ми да изчезвам. Без предупреждение. След това започна да ме замеря с разни предмети.
— Просто ей така? — попита Фройд.
— Да.
Отново нямах обяснение.
— А не ви ли хрумна, че Нора може да ревнува поради интереса, който проявявате към Клара Бануел? Особено към голия й гръб?
— Интерес към г-жа Бануел? — повторих. — Никога не съм я виждал.
— Подсъзнанието не взима под внимание такива подробности — каза Фройд. — Виж фактите. Нора току-що е описала как Клара Бануел прави фелацио на баща й, на което тя е станала свидетел на четиринайсетгодишна възраст. Този акт е, разбира се, противен за всеки почтен човек. Изпълва ни с крайно отвращение. Но Нора не показва такова отвращение, макар да намеква, че напълно разбира за какво става въпрос. Тя дори смята, че движенията на г-жа Бануел са привлекателни. Струва ми се твърде невероятно Нора да е видяла тази сцена, без да е изпитала дълбоко в себе си ревност. На момичето му е достатъчно тежко да понася съперничеството със собствената си майка, та да позволява на друга жена да възбужда баща му, без да изпитва силна омраза към натрапницата. Нора е завиждала на Клара. Искала е тя самата да прави фелацио на баща си. Желанието е потиснато. И оттогава си стои в нея в този вид.
Само преди миг критикувах Ференци, задето изрази отвращението си от този „девиантен“ сексуален акт, отвращение, което аз по някаква причина не споделях въпреки забележката на Фройд какви трябва да са чувствата на всеки почтен човек. Казвах си, че с всеки урок, който психоанализата ни дава, тя подкопава неодобрението на обществото към така наречената сексуална девиантност. Сега пък аз се улових в подобно неодобрение. Желанието което Фройд приписа на г-ца Актън, ме потресе. Отвращението е понякога утвърждаващо, като морална преграда е. Много трудно човек се освобождава от морален предразсъдък, който се корени в отвращението. Това не може да стане, без да разклатим цялостната си ценностна система и понятия за добро и зло — ако махнем една греда, ще рухне цялата сграда.
— В същото време — продължи Фройд — Нора планира да съблазни г-н Бануел, за да отмъсти на Клара. Затова само няколко седмици по-късно тя се съгласява да придружи г-н Бануел на покрива, за да гледа с него фойерверките. Затова се разхожда с него сама по брега на романтичното езеро две години по-късно. Вероятно го е окуражавала с намеци, показващи интерес, както умее всяко хубаво момиче. Колко ли е бил изненадан, когато го е отхвърлила — и то не веднъж, а два пъти.
— И го е направила, защото истинският обект на желанията й е баща й — намеси се Ференци. — И все пак — защо е нападнала Янгър?
— Да, защо, Янгър? — попита Фройд.
— Защото аз съм олицетворявал баща й.