— Само истината — каза Фройд.
— Истината за Едип? — попита Дейна.
— И нея също — отвърна му Фройд.
— Тя на него много му е помогнала.
Край леглото на Нора мъждукаше свещ. Уличните лампи в Грамърси парк хвърляха бледи отблясъци по завесите. Осветлението бе недостатъчно дори да очертае силуета на мъжа, чието присъствие в стаята Нора усещаше, но не можеше добре да го види. Искаше да извика, но тялото й не се подчиняваше на мозъка. Съзнанието й сякаш се бе отделило от тялото и блуждаеше самостоятелно. Сякаш се издигна от леглото към тавана и остави малката облечена в нощница фигурка сама.
Сега вече ясно различи нападателя, но отгоре. Като гледаше себе си от тавана, тя го видя да маха кърпичката от устата й и да размазва червило по спящата й безпомощна уста. Защо й червеше устните? Хареса й как изглежда; винаги се бе чудила как ще й стои червило. Какво ли щеше да направи след това? Отгоре Нора го видя да пали цигара от свещта на нощното шкафче, да поставя коляно върху проснатото й по гръб тяло и да гаси цигарата направо в голата й кожа там долу, само на сантиметри от най-интимните й части.
Тялото й трепна под коляното му, което я притискаше, за да не мърда. Видя се отгоре как потрепва. Сякаш я болеше. Но дали бе така? Като наблюдаваше отгоре, не усещаше нищо. А щом докато се гледаше, не я болеше, тогава значи нямаше болка, нямаше кой да я изпитва, нали така?
Четвърта част
16
Ще трябва да се държа така, все едно не я обичам, сякаш нямам никакви чувства към нея. Така си казах в четвъртък сутринта, докато се бръснех. Трябваше в десет и половина да посетя семейство Актън, за да подновя психоаналитичните сеанси с Нора. Знаех, че мога да я имам. Но това би било експлоатация, манипулация, възползване от нейната уязвимост, престъпване на клетвата, която положих, когато станах лекар.
Невъзможно е да опиша какви мисли нахлуваха в главата ми, когато си представях това момиче, а си го представях почти всеки миг, докато бях буден. Е, не е невъзможно, но е непрепоръчително. Това, което обаче не мога да опиша, е недостигът на въздух в белите ми дробове, когато не бе край мене. Буквално умирах от липсата й.
Чувствах се парализиран като Хамлет: усещах, че ще умра, ако не направя нещо, докато Хамлет е чувствал, че ще умре, ако направи. За него „да бъдеш“ не значи действие. Да действаш, значи да умреш, да „не бъдеш“.
С други думи „да бъдеш“ значи „да изстрадаш“ съдбата си, да не правиш нищо и да си живуркаш, а „да не бъдеш“ значи да „се опълчиш“ и да умреш. Защото предприемането на действие значи смърт за Хамлет и затова той обяснява в края на монолога си защо бездейства: поради страх от смъртта или от „това след смъртта“, което го вцепенява и „отслабва“ волята му.
Така че за Хамлет „да бъдеш“ означава застой, страдание, страх, бездействие, а „да не бъдеш“ — кураж, предприемчивост, активност. Или поне това винаги е било общоприетото обяснение на монолога. Но аз се съмнявах.
И наистина накрая, когато Хамлет най-после предприема нещо срещу чичо си, той умира. Вероятно е прозрял съдбата си. Но „да бъдеш“ не може да се равнява на бездействие. Животът и действието до голяма степен са едно и също. „Да бъдеш“ не може да означава „да не правиш нищо“. Просто не може. Хамлет е парализиран, защото за него действието по някакъв странен начин означава „да не бъдеш“ — и това невярно уравнение, този лъжлив еквивалент досега не е разтълкуван докрай.
Но заради Фройд вече не можех да мисля за Хамлет, без да се сетя за Едип, и се страхувах, че нещо подобно бе започнало да се прокрадва и в чувствата ми към г-ца Актън. Не бих могъл да се примиря с мисълта, че Фройд е прав и че Нора копнее да се съвокупи със собствения си баща. Знаех, че това е напълно ирационално от моя страна. Ако Фройд е прав, всички имаме подобни желания. Те са по-силни от нас и никой не може да бъде винен за тях. Въпреки това всеки път, когато правех тази връзка в случая с г-ца Актън, изгубвах способността си да я обичам. Не можех да контролирам чувствата си — как е възможно да обичаш човешко същество, което таи в себе си такива отвратителни желания?