— Смятате, че съм влюбена в някой друг? Кой? Не Джордж Бануел, нали?
— Възможно е да сте били.
— Никога. — На лицето й се изписа искрено отвращение. — Ненавиждам го.
Реших да рискувам. Не ми се искаше, защото очаквах оттук нататък да ме намрази, а и не му беше времето, но все пак бях длъжен.
— Д-р Фройд има една теория, г-це Актън. Може да ви потресе.
— Каква теория? — тя ставаше все по-раздразнителна.
— Предупреждавам ви, че е доста шокираща. Според него всички ние от най-ранна възраст таим в себе си тайни желания. Във вашия случай той смята, че когато сте видели г-жа Бануел, коленичила пред баща ви и заета с…
— Няма нужда да го произнасяте — прекъсна ме тя.
— Та той смята, че ревнувате.
Тя се взря в мене с празен поглед. Затруднявах се да се изразя ясно.
— Става дума за директна физическа ревност. Искам да кажа, че според д-р Фройд, когато сте видели какво прави г-жа Бануел с баща ви, вие сте пожелали да сте тази, която… че имате фантазии, в които сте тази, която…
— Спрете! — извика тя и запуши уши.
— Извинете.
— Откъде знаете това? — попита тя, бяла като призрак.
Ръцете й покриваха устата. Отчетох тази реакция. Чух думите. Но се опитвах да повярвам, че си въобразявам. Щеше ми се да й кажа: Причуват ми се разни неща, стори ми се че попитахте откъде Фройд знае.
— На никого не съм го казвала — прошепна тя — и почервеня цялата. — На никого. Как е могъл да разбере?
Взирах се в нея с празен поглед, както тя се бе взирала в мене преди малко.
— О, толкова съм порочна! — извика и избяга обратно у дома.
След като излезе от закусвалнята на Чайлд, Литълмор се отправи към участъка на Четиридесет и седма улица, за да провери дали са заловили Чонг Синг или Уилям Леон. Ако се вярва на случайните свидетели, всеки от двамата вече е трябвало да бъде арестуван стотици пъти, мърмореше раздразнено капитан Поуст. Часове след като разпространили описанията им, се обадили десетки души от целия град, дори от Джърси, за да кажат, че са видели Чонг. С Леон било още по-зле. Всеки, видял китаец с костюм и вратовръзка, се обаждал да посочи Уилям Леон.
— Джак Риърдън обикаля цял ден като гламав града — каза капитан Поуст. Имаше предвид полицая, който заедно с Литълмор намери трупа на г-ца Сигел. Беше единственият от хората на Поуст, който бе видял с очите си неуловимия Чонг Синг. Пращали Риъръдн по всички участъци, в които прибирали по някой „г-н Чонг“. Но навсякъде установявал фалшива тревога. — Няма смисъл. Блокирахме половината Китайски квартал и пак не сме ги хванали. Ще кажа на момчетата да престанат с арестите. Ето. Искаш ли да прегледаш някои от тези?
Поуст хвърли на Литълмор списък с докладвани, но все още неарестувани Чонгсинговци и Уилямлеоновци. Детективът го прочете и прокара пръст по ръкописните записки. Спря показалец по средата на страницата, където един ред му хвана окото. На него пишеше: „Речен канал. Китаец видян да работи на доковете. Твърди се, че отговаря на описанието на Чонг Синг.“
— Имаш ли кола? — попита Литълмор. — Искам да проверя този сигнал.
— Защо?
— Защото около доковете има червена глина — отвърна детективът.
Придружен от униформен полицай, Литълмор отпътува с единствената полицейска кола. Завиха по „Канал стрийт“ и поеха към източния край на града, където отскоро над Ист ривър се издигаха огромните тънки кули на Манхатънския мост. Литълмор се спря в края на строителната площадка и хвърли един поглед на работниците.
— Ето го — каза детективът и посочи с пръст. — Това е той.
Нямаше как да не забележи Чонг Синг: един-единствен открояващ се китаец сред тълпа бели и чернокожи работници. Тикаше ръчна количка, пълна със сгур.
— Тръгни право към него — нареди Литълмор на полицая. — Ако побегне, аз ще го хвана.
Чонг Синг не побягна. Като видя полицая, само наведе глава и продължи да бута количката. Офицерът постави ръка на рамото му и Чонг се предаде без бой. Останалите работници се спряха, за да погледат, но никой не се намеси. Когато полицаят отведе китаеца в колата, в която ги чакаше Литълмор, всички отдавна вече работеха сякаш нищо не се бе случило.
— Защо избягахте вчера, г-н Чонг?
— Не съм бягал. Отидох на работа. Нали виждате, ходя на работа.
— Ще се наложи да ви повдигна обвинение в съучастие в убийство. Разбирате ли какво говоря? Може да ви обесят. — Литълмор направи жест, за да илюстрира последното си твърдение.
— Нищо не знам — започна да го уверява китаецът. — Леон замина. После от стаята му започна да мирише. Това е всичко.