— Тогава как е стигнал горе?
— Какво?
— Мъртвият — каза Литълмор. — Мали. Той е останал долу във вторник вечерта, когато всички са се качили.
— Точно така. — Старецът поклати глава. — Горкият глупак. Не му беше за първи път. Казах му да не го прави. Казах му.
— А на следващата сутрин са го намерили в асансьора горе на кея?
— Точно така. Мъртъв като пън. Все още има следи от кръвта му. Опитвах се да я изчистя цели два дни и не успях. Мих я със сапун, със сода. Виждаш ли?
— Как се е качил до кея? — попита отново детективът.
19
Карл Юнг се изправи в целия си ръст в стаята на Фройд. Беше облечен строго официално. Нищо в поведението му не издаваше, че е току-що си е играл с клонки и камъчета на пода в хотелската стая.
Фройд бе по жилетка и риза. Покани госта си да се настани удобно. Инстинктът му, подсказваше, че този разговор ще е решаващ. Юнг със сигурност не изглеждаше добре. Фройд не вярваше на обвиненията на Брил, но започна да се убеждава, че Юнг май се откъсва от фройдистката орбита.
Фройд знаеше, че Юнг е по-интелигентен и креативен от всичките му останали последователи, първият с потенциал да покори нови висоти. Но без съмнение имаше комплекс от бащата. В едно по-ранно писмо бе поискал от Фройд негова снимка, която твърдеше, че ще скъпи особено. Фройд бе поласкан. Но когато бе помолен да разглежда Юнг не като равен на себе си, а като син, Фройд се притесни. Тогава си каза, че трябва да му отдели специално внимание.
Сети се, че, доколкото му бе известно, Юнг няма други приятели. Заобикаляше се с жени, много жени, даже прекалено много. Това беше другият проблем. Предвид съобщението на Хол, Фройд повече не можеше да отлага разговора с Юнг за момичето, което се бе обявило за негова пациентка, но и любовница. Фройд бе видял безскрупулното писмо, което Юнг бе пратил на майката на момичето. На всичкото отгоре бе научил от Ференци какво става в хотелската му стая.
Единственото нещо, за което не се тревожеше, беше вярата на Юнг в постулатите на психоанализата.
В частната им кореспонденция и часовете разговори насаме Фройд го бе проверил, провокирал и му се бе доверил напълно. Нямаше съмнение, че Юнг вярваше изцяло в сексуалната етиология. И бе стигнал до това си убеждение по възможно най-добрия начин — преодолявайки собствения си скептицизъм, след като бе потвърдил многократно хипотезата на Фройд в клиничната си практика.
— Винаги сме били откровени един с друг — каза Фройд. — Така ли е все още?
— Нищо не бих искал повече от това — отвърна Юнг. — Особено сега, след като се освободих от бащинския ти авторитет.
Фройд се опита да не издаде изненадата си.
— Добре, добре. Кафе?
— Не, благодаря. Това се случи вчера, когато предпочете да скриеш истината за съня си с граф Тун, за да запазиш авторитета си. Сигурно виждаш парадокса. Страхуваш се да не изгубиш авторитета си, в резултат на което го губиш. Интересуваше те повече авторитетът ти, отколкото истината. За мене обаче няма друг авторитет освен истината. Но така е по-добре. Твоята кауза може да просперира само чрез моята независимост. И тя наистина вече просперира. Разплетох проблема с инцеста!
От целия този поток от думи Фройд се спря на две.
— Моята кауза?
— Какво?
— Каза „твоята кауза“ — повтори Фройд.
— Не съм.
— Напротив.
— Е, тя си е твоя, нали? Както и моя. Сега ще стане неимоверно по-силна. Не ме ли чуваш? Разплетох проблема с инцеста.
— Какво значи „разплетох“? — попита Фройд. — Какъв проблем?
— Знаем, че порасналият син всъщност не копнее за сексуалността на майка си, за разширените й вени и увиснали гърди. Това е очевидно за всички. Нито пък малкият син, който няма средство за проникване, храни такива желания. Защо тогава неврозите при възрастните се въртят толкова често около едиповия комплекс, както показват моите и твоите случаи? Отговорът ми дойде снощи насън. Конфликтът при възрастните реактивира инфантилния материал. Потиснатото либидо на невротика се вкарва насила в инфантилните канали — точно както винаги си го обяснявал! — където намира майката, която някога е била от специално значение. Либидото се фиксира върху нея, без всъщност тя да е обект на желанието.
Тези думи предизвикаха любопитна физическа реакция у Зигмунд Фройд. Във вените на мозъчната му кора нахлу кръв, в резултат на което той почувства напрежение в черепа. Преглътна и каза:
— Отричаш едиповия комплекс?
— Не изцяло. Как бих могъл? Аз измислих термина.
— Терминът „комплекс“ е твой — съгласи се Фройд. — Запазваш комплекса, но отричаш едиповия му характер.