— Ъ-ъ, мисля, че ще отида сама, ако нямате нищо против.
Ава ме поглежда внимателно, след което мълчаливо събира длани, скланя глава и казва:
— Успешно пътуване, Евър. На добър час и се върни при нас без произшествия.
Думите й все още отекват в ума ми, когато подминавам обширните ароматни поля и се приземявам точно пред Великите храмове на познанието. Изправям се на крака и се изтупвам. Чувствам се готова, пречистена, абсолютно цяла, обновена. Надявам се, че онзи — който и да е той — който отговаря за допускането на посетители, ще се съгласи с мен.
Надявам се, че ще успея да видя вечно променящата се фасада.
Бързам да се покатеря по стъпалата. Не искам да губя дори и секунда в разтакаване, не искам да дам време на съмнението да се прокрадне в мен. Вдигам очи към огромната сграда пред себе си, величествените колони, грандиозния наклонен покрив, и ахвам от облекчение, когато тя започва да проблясва и да се променя. Превръща се последователно в най-красивите и свещени места на света, а вратите рязко се отварят и сякаш ме приветстват.
Влязох!
Върнах се.
Вървя по бляскавия мраморен под. Подминавам редиците маси и пейки, на които седят хиляди хора, вглъбени в собствените си духовни търсения. Всички те са надвесени над собствените си кристални плочи, всички търсят своите отговори. И изведнъж осъзнавам, че не съм по-различна от тях, че всички сме тук по една и съща причина — търсим нещо.
Затова затварям очи и си мисля:
Най-напред бих искала да благодаря най-покорно, че ми дадохте втори шанс и ми позволихте да се върна. Знам, че сбърках и оплесках нещата, отклоних се от правилния път и за малко да се загубя, но сега научих някои неща. Обещавам, че няма да греша повече… или поне няма да направя същата грешка втори път. Истината обаче е, че все още търся същото нещо. Трябва да взема противоотровата от Роман, така че Деймън и аз да можем… ами… да бъдем заедно. И тъй като Роман е ключът към това — тя е у него и само той знае как да я приготвя — наистина трябва да знам как да се справя с него. Или по-скоро как да подходя към него, така че да ми даде онова, което искам, но без… ами, без да го манипулирам или да… да правя заклинания и… Не искам да попадам в същата ситуация отново, нито да затъвам така. Затова… опитвам се да кажа, че искам да знам как да се приближа към него. Не знам как да постъпя, наистина. Ако можете да ми помогнете, да ми подскажете малко — да ми разкриете онова, което по ваша преценка ще ми е нужно, за да се справя с него по правилния начин… Ами… ще ви бъда искрено и дълбоко благодарна.
Сдържам дъха си и застивам напълно неподвижна. Дочувам меко жужене — тих, нежен звук, който ме обгръща и гали. Когато отварям очи, установявам, че съм се озовала в някакъв коридор. Не е същият като преди — няма го безкрайният персийски килим и по стените не се забелязват йероглифи, които човек може да разчете като Брайлово писмо. Този е по-широк и по-къс, прилича по-скоро на пътека, която води към редиците със седалки в покрит стадион или голяма концертна зала. А когато стигам до края на коридора, пред мен наистина се разкрива стадион. Намирам се в нещо като умалено копие на Колизеума, само че покрито. Освен това в него има само една седалка и по някаква случайност мястото е запазено за мен.
Настанявам се в него, разгъвам оставеното встрани одеяло и го поставям върху краката си. Оглеждам стените и колоните — много древни и ронливи — сякаш мястото е строено преди столетия, някъде в много далечното минало. Започвам да се питам дали не се предполага аз да предприема нещо, да направя първата крачка. В този миг пред мен се появява ярка, цветна и леко потрепваща холограма.
Привеждам се напред и с напрегнато присвити очи наблюдавам почти неразличимото изображение на семейство. Майката, бледа и трескава, лежи по гръб и се разтърсва от пристъпите на нетърпима болка, крещи в агония при всяка контракция и умолява Господ да я прибере — просто да я вземе и да я освободи от мъките й. И той изпълнява желанието й. Тя не успява дори за миг да прегърне сина, на когото току-що е дарила живот. Изпуска последния си дъх на тази земя и продължава отвъд. Душата й се движи все по-нависоко и по-надалеч, докато бебето й — мъничкото, ритащо и пищящо новородено — бива почистено, повито и предадено в ръцете на баща, който е прекалено потънал в скръбта по изгубената си съпруга, за да му обърне внимание.