— Не. Не знае.
После се сещам за съобщението, което му изпратих точно преди да сляза от колата и да вляза в къщата. Може и да не знае, но съм сигурна, че много скоро ще се сети. Защото в мига, в който свърши филмът (с Ава и близначките отидоха на кино), ще провери съобщенията си. Ще види времето и най-вече мястото — хотел „Монтаж“ — на срещата, която му определих. И ще схване веднага. Но засега — не, няма ни най-малка представа.
— Разбирам — кима той и очите му се впиват в мен. — Е, поне този път си си направила труда да се наконтиш. И да се измиеш. Всъщност изглеждаш по-добре от всякога, направо блестиш. От теб сякаш се излъчва сияние. Каква е тайната ти, Евър?
— Медитация — отвръщам с усмивка и без да се колебая. — Нали се сещаш — пречистваш се, концентрираш се и съсредоточаваш цялата си същност върху положителното… такива неща.
Продължавам да стоя неподвижна и спокойна дори когато той избухва в смях — толкова силен, че раменете му започват да се тресат, а очите му почти се насълзяват. Когато истеричният пристъп отмира и най-сетне успява да се съвземе, ме пита:
— Деймън да не те е накарал да изкачваш с него Хималаите, а? И Пътя на просветлението… — Накланя глава встрани и се вглежда в мен. — Тоя стар негодник не се научи значи! Не че нещо му помага това, де.
— Хм, извинявай, ама не медитираше ли ти самият допреди малко?
— Не така, скъпа. Не, определено не по този начин — поклаща глава категорично. — Виж, моето е друго. Аз се опитвах да открия един определен човек — не съм се занимавал с измислени универсални простотии от типа „всичко е едно цяло“. Просто забрави! Нима не схващаш, Евър? Това е истината. Точно тук и точно сега.
Потупва намачканите чаршафи и се усмихва невесело.
— Това е нашият рай, небесата ни, Шангрила, нирваната, която можем да стигнем — все едно, както искаш го наречи. — Едната му вежда се стрелва нагоре, а езикът му леко навлажнява устните. — Това е. Говоря в буквален и в преносен смисъл. Това е всичко, което имаме, а пък ти си губиш времето в търсене на нещо повече. Вярно, че имаш наистина много време за губене — няма две мнения по въпроса. Въпреки това е срамота да избираш такъв начин за запълването му. Тоя Деймън ти влияе лошо, определено!
Млъква за миг, сякаш току-що му е хрумнало нещо и иска да го обмисли.
— Е, какво ще кажеш? Ще опитаме ли отново? Имам предвид, че… хм. Идваш тук, облечена по този начин, а и изглеждаш добре безспорно. Като се вземе под внимание колко бързо оздравявам по принцип, като че ли съм склонен да ти простя за предния път. Да забравим за миналото, а? Само недей да ми прилагаш пак разни трикове и да ме караш да те мисля за Дрина — и всичко ще е наред. Доста груби бяха номерата ти, обаче колкото и странно да звучи, като че ли заради тях те харесвам още повече. Е? Какво мислиш?
Усмихва се и избутва възглавницата встрани, за да освободи място за мен. После накланя глава в очакване, татуировката му започва да проблясва, а очите му се впиват в моите в опит да ме хипнотизират.
Този път обаче нищо не ми действа. Макар да се приближавам към него — и към гладния, предвкусващ поглед, който ме подканя да скоча на леглото — причината е различна. Няма нищо общо с онова, което си мисли.
— Не съм дошла за това — заявявам.
Той свива рамене, сякаш му е все едно за какво съм дошла, стига да стане неговото. Изнася напред брадичка и разсеяно започва да изучава идеалния си маникюр.
— А защо тогава си тук? Хайде, де, давай по същество! Хейвън ще идва по-късно тази вечер, след концерта — а не мисля, че имаме нужда от сцена като предишната.
— Нямам никакви намерения да наранявам Хевън. Нито пък теб. Дойдох само по една причина: искам да се обърна към твоето по-добро „аз“. Това е всичко.
Той почти се задавя. Очите му се стрелват по лицето ми в търсене на доказателства, че се шегувам, в което е напълно убеден.
— Знам, че имаш такова. По-добра, по-висша същност. Аз знам всичко за теб. Научих за миналото ти, за смъртта на майка ти при твоето раждане, за това, че баща ти те е биел и изоставил… всичко. Също така…
— Мътните да го вземат! — измърморва той с разширени очи, а гласът му е толкова тих и смаян, че почти не го чувам. — Никой не знае тези неща! Ти как, по дяволите…
Аз обаче само свивам рамене. Начинът в действителност няма значение.
— След като научих всичко това, разбрах, че повече не мога да те мразя. Просто не се получава. Не съм такава.