— Сигурна ли си, че ти харесва? — пита ме той, този път вече сериозно.
Повдигам ръцете си, обвивам ги около врата му и го придърпвам към себе си. Усещам енергийния воал, който трепти между устните ни и благодарение на който можем да си позволим онази полу-целувка, която напоследък възприемам за нормална. Въпреки това съм доволна, че получавам и толкова.
— Бяха такива невероятни, шеметни времена… — Той се отдръпва и подпира глава на дланта си, за да ме вижда по-добре. — Просто исках да изпиташ това усещане, макар и за малко, да опиташ вкуса на онова време, да видиш мен, какъвто бях тогава. Толкова съжалявам, че го пропусна, Евър. Толкова щяхме да се забавляваме! Ти щеше да си кралицата на всички балове — най-красивата, най-прелестната.
Млъква и ми хвърля кос поглед.
— Не, всъщност като се замисля, на Мари това едва ли би й харесало. — След което поклаща глава и се разсмива.
— Защо? — Пръстите ми се заиграват с жабото на ризата му и се промъкват покрай копчетата до топлата кожа отдолу. — Някога проявявала ли е към теб някакви… намерения, както се казва? И кога — преди или след като граф Ферсен напусна сцената?
Той се разсмива.
— Преди, по време на — а и след това. Определено бе хубаво или поне за известно време. — После тръсва глава. — И не, за твоя информация, ние бяхме просто добри приятели. Тя никога не е имала намерения към мен или поне аз не съм забелязал. По-скоро имах предвид това, че повечето хубави жени не са особено доволни, когато на сцената излиза друга красавица.
Оглеждам го внимателно и с наслаждение: фините черти на лицето му, тъмната лъскава къдрица, която пада в очите му. Мисля си колко е елегантен и привлекателен, колко благороден изглежда. И че този външен вид наистина му подхожда, че разкрива истинската му същност — много по-добре, отколкото избелелите дънки и черните мотористки обувки.
— В такъв случай как е възприела Дрина? Имам предвид Мария-Антоанета — питам го, припомнила си пълното великолепие на млечнобялата й кожа, изумруденозелените очи и прекрасната коса с цвят на пламък — красавица, която спира дъха.
Чак когато произнасям думите, осъзнавам, че всъщност водя разговор за злата бивша съпруга на Деймън, без да усещам дори намек от обичайната си ревност. И това не се дължи само на магията на Съмърленд — просто наистина и напълно съм се помирила със спомена за нея.
За нещастие обаче Деймън не е наясно с новопостигнатото ми душевно спокойствие — което вероятно обяснява притеснението в очите му и мрачното му изражение. Вероятно се чуди дали отново не подхващам старата история, след всички усилия, които положи, за да се почувствам по-добре, след всичко, което ми показа и което направи.
Аз обаче само се усмихвам и го подканям да надникне в ума ми, да види сам, че попитах само от любопитство. У мен няма и следа от ревност.
— Дрина и Мари не се интересуваха особено една от друга — отвръща той, явно облекчен от промяната в чувствата ми. — Всъщност повечето пъти идвах сам.
Поглеждам го и си представям всички красиви — и свободни — жени, които със сигурност са замирали в мига, в който той влиза в помещението без партньорка до себе си… и отново, точно както преди малко, не чувствам нищо.
Всеки има минало. Даже аз, както изглежда. Единственото, което в действителност има значение, е, че той ме обича. Винаги ме е обичал. Прекарал е последните четиристотин години да ме търси. И аз май най-накрая схващам какво огромно значение има това.
— Нека да останем тук завинаги — прошепвам му, придърпвам го и покривам лицето му с целувки. — Да се нанесем в това невероятно място, а когато ни омръзне — ако ни омръзне — ще си проявим ново.
— Можем да направим същото и вкъщи, нали знаеш? — Поглежда ме той с дълбоките си нежни очи и заравя пръсти в косата ми. — Можем да живеем, където си поискаме… да имаме, каквото си поискаме… да отидем, където пожелаем… в момента, в който завършим гимназия и напуснеш Сабина.
Той се разсмива, но аз, макар да му пригласям, го правя със съзнанието, че нещата не стоят точно така.
В действителност не мога да имам това вкъщи.
Не и след заклинанието, което направих.
Докато открия начин да го разваля, това е единственото място, където мога да се държа така, да се чувствам по този начин. Тази магия ще се разпадне в мига, в който мина през портала.