— Междувременно няма нужда да бързаме да се върнем, нали? — Той се ухилва и повдига брадичката ми, за да слеем устни.
Притиска се към мен и тялото му покрива моето. Полу-допирът на ръцете му върху кожата ми ме изпълва с горещина… потръпвам. Оставяме се на мига, предаваме се на ограниченията, които няма как да преодолеем. Притиснала устни към ухото му, прошепвам:
— Не, не мога да измисля причина да бързаме. Изобщо.
Десета глава
— Евър… Евър, събуди се! Скоро трябва да се връщаме.
Обръщам се по гръб и се протягам. Изпъвам високо ръце и извивам гърба си. Движа се мързеливо, бавно, изпълнена със спокойствие и топлина. Изкушавам се да се търкулна обратно в прегръдките на съня.
— Сериозно. — Деймън се разсмива, независимо от думите си и аз също започвам да се кикотя. — Нали вече го обсъдихме — и се съгласихме в крайна сметка да се върнем.
Повдигам първо единия си натежал клепач, после и другия. Погледът ми среща изобилие от коприна и позлата, а къдричките на жабото на Деймън гъделичкат върха на носа ми… нима още съм във Версай?
— Колко време спах?
Потискам, макар и не особено успешно, една прозявка, а той се надвесва над мен с развеселено изражение на лицето.
— В Съмърленд времето не съществува — припомня ми усмихнато. — Освен това ще се опитам да не приемам твърде лично факта, че задряма в присъствието ми.
Застивам, вече напълно будна.
— Чакай… какво… да не искаш да кажеш, че съм заспала, докато ти… докато се… — ахвам и тръсвам глава.
Бузите ми пламват в яркочервено. Не мога да повярвам, че наистина съм заспала — докато се целувахме.
Той кимва. За щастие явно е по-скоро развеселен, отколкото сърдит. Въпреки това скривам лице в дланите си, ужасена от самата представа за случилото се.
— Това е толкова неловко. Ужасно ме е срам. Наистина, толкова се…
Поклащам глава и се свивам. Определено не ми трябват други доказателства, за да схвана колко смъртно съм била уморена след всичко случило се през изтеклата седмица.
Той се надига от леглото и ми помага да се изправя.
— Недей. Няма нужда да съжаляваш или да се срамуваш. Знаеш ли, даже беше някак приятно. Не си спомням да ми се е случвало такова нещо преди — а пък човек рядко изпитва нещо за първи път след първите приблизително сто години. — Той се разсмива, придърпва ме към себе си и обвива плътно ръце около кръста ми. — По-добре ли се чувстваш вече?
Кимвам мълчаливо. Не съм се наспивала добре от… ами, откакто вие-знаете-кой започна да нахлува в сънищата ми. Не знам колко време съм спала, но в момента се чувствам толкова добре. Сякаш наистина съм готова да се върна на земята и да се изправя срещу всичките си демони… или поне срещу един определен.
— Ще тръгваме ли? — повдига вежда Деймън.
Той се кани да затвори очи и да направи портала, но аз го прекъсвам с думите:
— Ами това място? Какво ще се случи, след като си тръгнем?
Той свива рамене.
— Канех се да го оставя да изчезне — в крайна сметка, винаги можем да го проявим отново. Знаеш това, нали? — и ме поглежда особено.
Да, наистина — знам, че за него е съвсем лесно да го пресъздаде отново, точно както си беше. Обаче въпреки това искам да остане. Искам да съм сигурна, че е нещо трайно, което винаги ще съществува. Място, на което мога да се върна, когато си поискам — а не просто мъгляв спомен от един прекрасен ден.
Той се усмихва и се покланя дълбоко в отговор на мислите ми.
— Значи ще бъде именно такова. — Хваща ръката ми. — Версай остава.
— А това? — Усмихвам се и заравям пръсти в къдричките, покриващи предницата на кремавата му риза.
Той се разсмива от удоволствие — смях, който не чувам достатъчно често напоследък.
— Е, принципно смятах да се преоблека за пътуването, ако нямаш нищо напротив.
Аз накланям глава и свивам устни, сякаш изпаднала в сериозен размисъл.
— Само че аз наистина харесвам как изглеждаш в момента. Толкова си хубав, толкова представителен — приличаш на принц. Освен това имам чувството, че така виждам истинското ти „аз“ — облечен според модата на времето, което си харесвал най-много.
Той свива рамене.
— Всички периоди ми харесваха — някои повече от други, но сега, като се връщам назад в мислите си, смятам, че всички имаха какво да предложат. Впрочем ти също изглеждаш зашеметяващо. — Прокарва нежно пръсти по огърлицата около врата ми и надолу, по плътно прилепващия корсаж на роклята ми. — Все пак, ако искаме да изглеждаме нормално, когато се върнем, със сигурност се налага да се преоблечем.