— Евър? Ти ли си това? Каква е тая простотия, по дяволите?!
Повдигам клепачи и се втренчвам в Хевън, която е застанала зад нас. Присвитите й очи хвърлят гневни пламъци към двама ни с Роман и изобщо не се смекчават, когато той се разсмива и ме отблъсква. Отърсва се от мен толкова бързо и лесно, сякаш случилото се няма никакво значение за него.
— Казах ти, че ще се върне, скъпа. — Погледът му се плъзва по разтрепераното ми потно тяло.
Жадувам за него толкова силно, че изпитвам почти физическа болка, когато той слага ръката си около нейния кръст. Несподеленият ми копнеж ме оставя без дъх. А те двамата ми обръщат гръб и влизат в къщата. Чувам последните му думи, преди вратата да се хлопне зад тях:
— Познаваш Евър. Просто не може да стои далеч от мен.
Единайсета глава
Тичам.
Вземам разстоянието за секунди. За онези, покрай които минавам, вероятно представлявам само светкавично носещо се размазано петно, но в действителност това изобщо не ме интересува. Не ме е грижа какво си мислят, нито какво виждат. Само едно нещо има значение: възможно най-бързо да се отърва от този ужасяващ окупатор, този тайнствен нашественик, който върлува в мен — така че старото ми „аз“ да може да се завърне.
Връхлитам през вратата, която Джуд тъкмо се кани да заключи, като без малко да го сваля на земята. Той обаче се оказва достатъчно бърз и отскача от пътя ми навреме.
— Трябва ми помощ.
Боря се за въздух, застанала пред него, задъхана, разтърсена, напълно съсипана. Имам чувството, че нещо в мен се е счупило, развалило се е и не може да се поправи.
— Н-не… не знам къде другаде мога да отида.
Той ме оглежда с присвити очи и притеснено събрани вежди. После, без да ме пита нищо, ме повежда към задната стаичка, където придърпва с крак един стол и ме подканя с жест да седна на него.
— Спокойно — прошепва ми тихо и внимателно. — Дишай дълбоко. Наистина, Евър, говоря сериозно. Какъвто и да е проблемът, сигурен съм, че може да се оправи.
Поклащам глава отчаяно и се привеждам към него, като стисвам здраво облегалките на стола си — боря се да остана на мястото си, да не хукна пак натам.
— А какво ще стане, ако грешиш? — питам с писклив, треперещ глас, горящи бузи и подивял поглед. — Какво ще стане, ако не може да се оправи? Какво ще се случи с мен, ако съм се развалила, ако съм се пречупила завинаги?
Той минава зад бюрото и се отпуска на стола си. Започва бавно да се върти на него, наляво-надясно, наляво-надясно, като през цялото време не ме изпуска от поглед. Лицето му е спокойно, умиротворено, неразгадаемо. Нещо в движението обаче — това леко, постоянно въртене — успява моментално да ме успокои. Позволява ми да си поема въздух, да се отпусна назад на стола, да забавя дишането си и да съсредоточа мисълта си върху начина, по който косите му са се разпилели върху цветната картинка на Ганеша на предницата на тениската му.
— Слушай — казвам му накрая, когато най-после съм започнала да се чувствам по-добре, почти като човек, — съжалявам… наистина съжалявам, че така ти се изтърсих на главата. Всъщност дойдох да ти дам това.
Пресягам се за чантата си и изравям от нея малък бял пакет, който му връчвам. Той го развива и наднича вътре, а аз продължавам:
— Това са лекарствата ти според рецептата. Взех ги и смятах да ги оставя на бюрото ти, но забравих… чак сега се сетих за тях.
Той кимва и за известно време ме изучава мълчаливо, след което пита:
— Евър, какво всъщност става? Ясно ми е, че не си дошла да си говорим за лекарствата ми. — Той избутва хапчетата настрани, при което среща погледа ми и добавя: — Вярвай ми, нямам никакви намерения да ги вземам. Болкоуспокояващи и аз… ъ-ъ, комбинацията изобщо не е добра. Сигурен съм, че ме разбираш — нали сама видя какво се случи предния път.
И когато вдига поглед към мен, разбирам, че си спомня всичко. Абсолютно всичко, от край до край. Включително признанието, което ми направи.
Стисвам устни и свеждам очи. Започвам да си играя с подгъва на роклята си, само и само да ангажирам ръцете си с нещо. Все пак измърморвам:
— Ами, не би било зле да изпиеш поне антибиотика. Трябва да направиш нещо, за да предотвратиш възможната инфекция — нали разбираш?
Той се обляга назад и качва крака на бюрото, кръстосва глезените си и вперва в мен изумителните си зелени очи: