Намръщвам се и скръствам ръце. Хвърлям му кос, остър поглед. Нямам никакво намерение да призная, че е прав, но нещата изобщо не са толкова прости.
— Евър, моля те — наистина искам да ти помогна, би трябвало вече да си се уверила в това! Обаче също така искам и да постъпя правилно. Трябва да разкажеш всичко на Деймън. Сигурен съм, че той ще те разбере и ще…
— Вече ти обясних — заявявам равно. — Той няма доверие на магията и много сериозно ме предупреди да не я използвам. Не мога да позволя да научи, че не съм го послушала, нито колко сериозно съм затънала и колко ниско съм паднала.
Джуд се обляга назад и известно време настойчиво се взира в мен. Накрая пита с въздишка:
— А-ха — а… но на мен нямаш проблем да кажеш, така ли?
И ме поглежда с усмивка, която обаче не стига до очите му.
Поемам си дълбоко въздух и отвръщам на погледа му. Искам да го кажа ясно и точно, за да няма повече недоразумения:
— Повярвай ми, изобщо не ми е приятно. Аз самата се чувствам ужасно неловко, но наистина няма към кого да се обърна за помощ. Но, разбира се, ако не искаш да се замесваш, само ми кажи. Аз ще…
Хващам страничните облегалки на стола и се надигам с намерението да си тръгна. Той обаче ме спира само с един поглед на пленителните си морскозелени очи. Почти не усещам кога съм се озовала обратно на стола. Джуд отваря някакво чекмедже и започва да рови из съдържанието му с някак странно успокоителните думи:
— Струва ми се, че вече съм замесен. Нека видим поне какво мога да направя.
Дванайсета глава
— Ах, а пък аз си помислих, че съм обречен да замина за Флоренция, без да си кажем последно „довиждане“ с теб! — Майлс ме придърпва в мечешка прегръдка, наднича внимателно над рамото ми към Деймън и прошепва в ухото ми:
— Радвам се, че отново сте заедно.
Отдръпвам се и го стрелвам неразбиращо с очи. После си припомням последния път, когато го видях — на прощалното парти, което му организирах миналата седмица. Тогава ме подкани да продължа напред, да забравя за Деймън и да открия щастието си с Джуд.
Той успява да разчете изражението ми, сякаш е чул мислите ми. Устните му се извиват в усмивка.
— Просто искам да се уверя, че си щастлива — толкова ли е лошо това? — Обръща се, махва с ръка на Деймън и добавя: — По дяволите, всъщност искам всички да са щастливи, затова ще е най-добре да не ходиш в никоя от другите стаи, включително и в задния двор. Просто остани тук.
Деймън ме дръпва към себе си и ръцете му ме обгръщат покровителствено. В гласа му се долавя безпокойство:
— Какво искаш да кажеш — че в списъка на гостите си включил хора, които биха могли да ни направят нещастни?
Поглеждам първо единия, после другия — вече съм наясно с отговора. Разбрах го в мига, когато слязохме от колата и поехме по алеята към къщата. Защото в онзи миг в мен се пробуди странният чужд пулс и така ми съобщи единственото нещо, което искам да знам:
Роман е тук.
Останалото са подробности.
Майлс изкривява устни и прокарва пръсти през късата си тъмна коса:
— О, не, няма списък, просто група хора, които случайно започнаха да прииждат около обяд — и не са спрели оттогава. Впрочем, просто за информация — знам какво се е случило между теб и Хевън, така че…
— Моля? — поглеждам го сепнато и започвам внимателно да изследвам изражението и аурата му.
Обичайното добродушно жълто сега е примесено със сиво, което бележи наличието на конфликт.
Той отвръща твърдо на погледа ми, стисва устни и после с поклащане на глава отсича:
— Виж какво, знам всичко — тя ми разказа. И макар да ми се иска да остана тук и да ви помогна да се сдобрите…
— Какво ти е разказала? Какви бяха точните й думи? — Цялото ми внимание сега е приковано в Майлс.
Деймън сключва още по-здраво ръце около кръста ми. Сега и двамата сме наистина притеснени. Майлс обаче само поклаща глава и се прави, че закопчава цип пред устата си.