Майлс кимва и отново се обръща към нас:
— Макар че има нещо, за което тя е абсолютно права.
Деймън трепва почти незабележимо — сигурно вече сериозно се тревожи какво ли е въпросното нещо. Аз обаче просто си стоя до него, макар да се чувствам ужасно нервна и да не ме свърта на едно място, защото единственото нещо, което искам в момента, е той да дойде при мен.
— Тя наистина изглежда много секси напоследък. Нямам представа дали се дължи на новия й постапокалиптичен стил — прилича на комбинация от рокзвезда и циганска кралица — или на нещо друго. Но като че ли най-сетне е открила себе си и силните си страни — потръгнало й е, както самата тя се изрази, разбирате ли? А след като се луташе като изгубена душа в продължение на толкова време, сега вероятно се чувства като упоена. Най-сетне има повече възможности и сила, нормално е леко да се главозамае, нали? Така че я оставете малко на мира, става ли? Ще се осъзнае… по някое време. Засега обаче предлагам да се отдръпнем и да се опитаме да не го приемаме лично. Или по-скоро вие трябва да постъпите така — аз заминавам за Флоренция, споменах ли вече?
Кимам — несъзнателно и автоматично — като робот. Старая се да изпиша на лицето си приятно изражение, но не съм сигурна дали успявам. Надявам се поне на външен вид да изглеждам мила и приятелски настроена — и напълно съгласна с доводите на Майлс. Вътрешно вря и кипя. Беснея, защото няма да й позволя да се наслаждава на събитията, ако това включва Роман. С нея.
Просто.
Няма.
Начин.
Само че не казвам нищо подобно. Всъщност не произнасям дори дума. Само свивам рамене, сякаш това изобщо не ме засяга — и продължавам да оглеждам стаята. Просто убивам известно време, докато се появи моето любимо, синеоко и русокосо златно момче.
— Май се опитвам да кажа, че — независимо какво се случи помежду ви — аз няма да вземам страна, което също така означава, че всички сте добре дошли тук. Всъщност… без придружителите й — тях не съм ги канил, идеята е изцяло на Хевън. Защото, честно казано — обаче не й споменавайте, че това са мои думи — Роман е някак…
Майлс се намръщва и се зазяпва в празното пространство, докато търси правилния израз. После тръсва глава и опитва отново:
— Ами, както и да е. Нека просто кажем, че в него има нещо… нещо, което, хм… не е както трябва. Нещо странно. Не знам как да го обясня, но подобно чувство изпитвах покрай Дрина.
Погледът му се мести между мен и Деймън — вероятно търси потвърждение, че наистина е попаднал на нещо. Но макар моето внимание в момента да е насочено другаде, в тази ситуация сме напълно единни. Стоим един до друг като стена от равнодушие, през която той не може да премине. Няма да се поддадем и няма да реагираме.
— Както и да е — свива рамене накрая. — Той я прави щастлива, а единствено това има значение. В крайна сметка не бихме могли да ги спрем, нали?
О, нямаш представа какво можем! Присвивам очи от напрежение и стисвам устни, за да не позволя на думите да се изплъзнат от тях.
— Тоест, наистина не…
Майлс продължава да бърбори, а аз се възползвам от възможността да надникна в главата му. Навлизам само на плиткото и бързо се оглеждам. Усещам въодушевлението от предстоящото му пътуване, безпокойството от факта, че оставя Холт сам, но няма никаква следа от мисли за зли или добри безсмъртни, а впрочем и за нищо друго, свързано с тях.
— … така че на практика имате осем седмици — цели два месеца, през които да изчистите нещата. Разчитам на теб, Евър, защото всички добре знаем колко упорита е Хевън. Не че не я обичам, напротив, но, нека си го кажем в очите, тя страшно държи да е права винаги и на всяка цена. Ще се бори със зъби и нокти, за да се защити — дори да е направила ужасна грешка.
Кимам, все едно съм съгласна. Вече съм се измъкнала от главата му и даже поднових клетвата си повече никога да не влизам там. Деймън бръква в джоба си и вади от него сгънато в идеален квадрат парче хартия, което вероятно току-що е проявил.
— Направих ти списъка, за който говорихме. — Подава листчето на Майлс и в отговор на празния му поглед добавя. — Списък на местата, които в никакъв случай не бива да пропускаш във Флоренция. Доста е дълъг, ще имаш занимание поне за няколко седмици.
После свива рамене и го поглежда хладнокръвно и успокоително. По нищо не личи да има каквито и да било задни мотиви. Аз обаче зная. Разбирам, без да има нужда да ми се обяснява, че цели да го отклони от маршрута, който Роман му начерта преди няколко седмици. Всъщност единственото, което не знам, е защо го прави.