Когато го попитах миналия път, той се затвори в себе си и категорично отказа да обсъжда въпроса. Знам само, че Роман е накарал Майлс да посети някои по-особени места, които са встрани от редовните туристически маршрути и за които се твърди, че предлагат редки антики — това притеснява Деймън. Макар че наистина не мога да си представя защо, като се има предвид, че всичките му картини са изгорели в пожара, подпален от самия него преди четиристотин години. В този пожар изчезнала цялата му колекция, а според официалната версия — загинал и самият Деймън.
Майлс изчита внимателно списъка, после отново го сгъва на четири и го прибира в джобчето на ризата си.
— Честно казано, не съм сигурен дали ще успея. Ако съдя по ужасяващата програма, която получих вчера, трябва да се смятам за късметлия, ако имам време за сън. Явно се отнасят много сериозно към задачата да ни накарат да използваме всяка свободна секунда за усъвършенстване на професионалните си умения. Това прилича много повече на истински актьорски лагер, отколкото на безгрижната ваканция в Италия, която си представях.
Деймън само кимва, но по лицето му проблясва облекчение. Изражението изчезва толкова бързо, че човек би го пропуснал, ако премигне в същото време. Аз обаче не мигнах. Видях го. И ако не бях толкова заета с мислите за Роман, вероятно щях да го дръпна встрани и да го накарам да ми обясни от какво бе предизвикано. Сега обаче само стоя неподвижна и незаинтересована. Единственото, което не мога да игнорирам, е липсата на огъня и тръпката, които обикновено изпитвам в присъствието на Деймън. Сега те са напълно изличени от настойчивия пулс, който препуска в кръвта ми наместо тях.
Приближаващият се Джуд изобщо не нарушава този всевластен ритъм.
Той спира и ми кима леко за поздрав, след което насочва цялото си внимание към Деймън. И двамата застиват на място, изпъват рамене и изпъчват гърди — действия, които са толкова инстинктивни и примитивни, че се сещам за коментара на Джуд. Тогава под влияние на болкоуспокояващите той спомена нещо за първичното мъжко съревнование, в което участват заради мен. Две великолепни, умни, надарени и талантливи момчета, които спорят за мен. А единственото, за което аз си мисля, е онзи в съседната стая. Онзи, който излиза с приятелката ми. Онзи, който е толкова зъл, колкото и неустоим.
Деймън посочва с жест превързаните ръце на Джуд и отбелязва:
— Сигурно боли.
Има нещо странно в начина, по който произнася думите. Нещо в интонацията, а може би в изражението му — или и в двете. Оставам с усещането, че няма предвид болка във физическия смисъл на думата, а в емоционален — в крайна сметка и тримата знаем, че аз съм му я причинила.
Джуд нехайно свива рамене — при движението косите му се разпиляват по раменете — и с прикован в очите ми поглед отвръща:
— Е, вече съм по-добре. Все пак Евър прави всичко възможно да оправи нещата.
Майлс ни поглежда със сгърчено лице:
— Чакай, да не искаш да кажеш, че Евър те е подредила така?!
Хвърлям стреснат поглед към Джуд. Нямам представа какво ще отговори. Едва се сдържам да не въздъхна високо от облекчение, когато той се разсмива и поклаща глава:
— Помага ми в магазина. — Свива рамене. — Това имах предвид. Нищо страшно… и със сигурност нищо срамно, като например момиче да ме нарани така.
В секундата, в която млъква, се разсмивам. Отчасти, защото всички други мълчат, а напрежението помежду ни се е засилило дотолкова, че е физически осезаемо, и отчасти, защото аз самата съм толкова превъзбудена, нервна и изправена на нокти, че не мога да измисля какво друго да сторя. За нещастие смехът ми е прекалено силен и гръмък, прекалено отчаян — от онзи тип, който само подчертава неловкостта на ситуацията.
Деймън стои до мен — неподвижен като статуя, стоически се бори със себе си, твърдо решен да стори най-доброто за нас — за мен… така както прави винаги, макар невинаги да знае кое е най-доброто. А аз се чувствам ужасно зле заради цялата тази каша и задето се държа като най-отвратителната приятелка на света — защото желая онзи, който ни причини толкова неприятности. Искам да му се реванширам по някакъв начин — затова затварям за кратко очи и по телепатичен път го заливам с порой от червени лалета. Само че… вместо цветята, които си представих, той получава купчина деформирани, раздърпани и парцаливи червени петна, от които стърчат криви зелени стъбла. Това е най-ужасният букет, който някога съм създавала — прилича на рисунка на алкохолик, страдащ от паркинсон.