Не че ми е необходимо да разчитам енергията й, за да разбера как се чувства или какво мисли. Сега тя е точно като мен — безсмъртна с ограничено зрение — вижда само едно нещо, има само една цел: Роман. Готова е на всичко, за да предяви и защити правата върху територията си.
Оглежда ме от глава до пети — бързо и надменно. Толкова е сигурна в силите си, толкова е самоуверена заради новопридобитите си способности, че присъдата е мигновена и жестока: не си заслужава да си губи времето с мен.
Тя се навежда към Майлс и леко го прегръща, след което бързо се отдръпва, когато Роман го сграбчва в една от онези кратки мъжки прегръдки и го потупва по гърба. С ръка все още на рамото му, той му напомня:
— И не забравяй: минаваш по Понте Векио, продължаваш по същата уличка, завиваш вляво, после още веднъж — пак вляво. Не можеш да я пропуснеш — голяма червена врата, пада се третата вдясно.
Очите му започват да блестят. Светват още по-силно, когато се обръща към Деймън и вижда как кръвта се оттегля от лицето му.
— Определено си струва разкарването, приятелче — можеш да ми вярваш! — Добавя, отново насочил вниманието си към Майлс. — По дяволите, питай Деймън! Хей, какво ще кажеш? Нали си струва? Сигурен съм, че знаеш за какво говоря!
Деймън отвръща на погледа му с присвити очи и стиснати зъби. Личи си, че се бори да запази спокойствие.
— Не мисля така.
Роман обаче само накланя глава и притваря леко клепачи, сякаш му намига, след което превключва на кокни жаргон с тежък акцент:
— Сигурен ли си за т’ва, брат? Щот да пукна, ако не съм, та виждал там преди!
— Съмнявам се — отвръща твърдо Деймън.
Думите му отекват като нещо окончателно и неподлежащо на съмнение, а погледът му е предизвикателен. Роман обаче само се разсмива и вдига ръце, сякаш се предава. После се обръща към мен:
— Евър.
И това е напълно достатъчно. Просто произнася името ми и аз се разтапям.
Разтапям се и се разтичам, напълно податлива и готова да го последвам, накъдето и да ме поведе.
Тръгвам към него, подмамена от стоманеносиния му поглед. С всяка стъпка все повече се приближавам към образите, които един по един изникват в ума му — онези, които е подготвил за мен. Образи, които преди биха ме отвратили и биха предизвикали у мен желание да го фрасна в най-слабата му чакра, за да се приключи с всичко. Но не и сега.
Сега оставам без дъх. Вбесявам се, че не мога да стигна при него достатъчно бързо.
Деймън се пресяга към мен — и наум, и физически — опитва се да ми изпрати послание, да ме издърпа обратно при себе си, но се оказва безсилен да го стори. Няма полза, мислите му са заглушени и объркани, нищо не се разбира. Просто безсмислена поредица от думи, от които изобщо не се интересувам.
Роман е единственото нещо, което в момента има значение за мен.
Той е слънцето, луната и звездите… той е всичко. Целият ми свят щастливо се завърта около него.
Правя още една крачка. Ръцете ми треперят, цялото ми тяло гори. Копнея за прегръдката му и хладния му допир. Вече не ме интересува кой ще ни види, какво ще си помислят останалите… Единственото, което искам, е да нахраня гладното чудовище, което ръмжи в мен.
Точно когато се каня да го направя обаче — когато решавам наистина да се хвърля напред, към него — той ме подминава плавно и уверено и се насочва към колата си. Оставя ме разтреперана, объркана, без дъх и с крака, които всеки миг ще се подкосят. Майлс стои до мен и се чуди какво да предприеме, а Деймън наблюдава загрижено сцената.
Усещам, че му се налага да призове цялата си воля, за да върне нещата в нормалното им русло — поне докато Майлс е тук, поне привидно. Използва темата, която обсъждахме преди:
— Вкусът на Роман по отношение на изкуството е меко казано… скучен. Придържай се към списъка, който ти дадох — и няма да сбъркаш.
Лицето му изглежда спокойно и безизразно, но за мен е ясно, че това е твърде далеч от истината. Енергията, която се излъчва от него, разкрива нещо съвсем различно.
Иска ми се да съм загрижена, както би следвало — така както и ще стане, когато в крайна сметка този пулс започне да отслабва и ме застигнат последствията от стореното току-що. Само че този ужасяващ момент е нещо твърде далеч в бъдещето. А точно в този миг, сега, единственото, за което мисля, е той.
Къде отива.
Дали тя е с него.
И как да ги спра.
Майлс явно иска да изглади нещата и да приключи с този разговор, защото заявява: