— Добре, разбрахме се по този въпрос. А сега какво ще кажете да отидем при останалите? Купонът продължава да тече. Приятелите ми от трупата са в стаята за игри, след малко ще представим най-интересните части от „Лак за коса“.
Деймън понечва да поклати отрицателно глава, но аз го изпреварвам. Не че кой знае колко искам да участвам в мюзикъл (и дори да го слушам — ако има как да избегна мъчението), но се налага да остана тук. Тук, в тази къща, където е безопасно. Ако изляза навън, ще тръгна след него, а след това няма да има връщане назад.
Освен това ми трябва нещо, с което да се разсея. Не мога да понеса въпросителния поглед на Деймън, нито нараненото му изражение. Трябва ми известно време, за да се успокоя и съсредоточа, така че да мога впоследствие да му разкрия странната и ужасна истина за случващото се с мен.
Затова за момента стисвам ръката му и го повеждам нагоре по стълбите. Надявам се енергийният воал, който трепти помежду ни, да прикрие лепкавата ми влажна кожа.
Когато влизам при останалите в стаята за игри, на лицето ми има усмивка, а ръката, с която им махвам, не трепери. Припомнила съм си основната тайна на добрата актьорска игра: всичко е маска… изграждането на образа от нищото… повтарянето на една и съща лъжа, докато сам си повярваш напълно — тогава и публиката ще я възприеме като реалност.
Тринайсета глава
— Деймън, аз…
Опитвам се да му кажа. Опитвам се насила да изкарам думите от себе си, но те отказват да излязат. Гърлото ми е пресъхнало и свито, гърдите ми горят. Звярът сякаш е заподозрян плановете ми и се бори да ми попречи.
Деймън ме поглежда, очевидно загрижен.
— Хайде… хайде да отидем в Съмърленд — изграчвам и сама се удивявам, че съм успяла да произнеса нещо. — Да се върнем във Версай.
Кимам нервно и се извивам на седалката, докато заставам изцяло лице в лице с него. Очите ми го умоляват да се съгласи.
— Сега ли?!
Той спира на един светофар и ме поглежда с присвити очи и сбърчено чело: сигурни белези, че съм подложена на внимателен оглед.
Стисвам устни и свивам рамене. Старая се да изглеждам спокойна и равнодушна, сякаш резултатите не ме засягат. Истината обаче е съвсем друга. Всъщност бях нервна и като на тръни от момента, в който стигнахме дома на Майлс, до мига, когато го напуснахме. А единственото нещо, което може да ме успокои и излекува в момента — единственото, което може да ми помогне да се доверя на Деймън и да го помоля за помощта му — е да се добера до Съмърленд по възможно най-бързия начин. Тук, на земята, вече не мога да се контролирам. Не съм господарка на себе си.
— Смятах, че там ти харесва — отбелязвам, като същевременно внимателно избягвам очите му. — Все пак именно ти го създаде.
Той кимва. Само че жестът му предполага, че не просто се бори да запази спокойствие, но и се опитва да скрие какво мисли. И истината е, че не мога да го понеса. Наистина не издържам. Искам просто да отида — и то веднага. Преди онзи странен натрапник да ме превземе напълно.
— Наистина ми харесва — отвръща ми той с нисък, премерен глас. — Както отбеляза, аз съм създателят му. Но макар да съм доволен, че ти харесва, също така съм и притеснен.
Издухвам косата от челото си и скръствам ръце пред гърдите си — въобще правя всичко възможно да му стане пределно ясно, че съм изнервена. Наистина нямам повече време за губене тук.
— Евър, аз…
Той се протяга към мен, но аз се сгърчвам и бързо се отдръпвам. Още един симптом на ужасната ми зависимост — и отново напълно несъзнателен и неволен. Именно това е причината да искам да се махна оттук — и то наистина бързо.
Той поклаща глава и решава да опита отново. Погледът му е дълбок и много тъжен, когато ме пита:
— Какво се случва с теб? Напоследък не си на себе си. А и сега, когато бяхме у Майлс… — Той проверява движението през рамо и бързо сменя платната. — Ами, ужасно ми е неприятно да го кажа, но в мига, в който видя Джуд, ти… енергията ти определено се промени, и то драстично. А после дойде и Роман и тогава…
Той преглъща мъчително и стисва зъби. Отнема му известно време, преди да успее да се вземе в ръце и да довърши:
— Евър, какво става?
Свеждам глава. Очите ми започват ужасно да парят, когато отново се опитвам да му кажа. Само че не мога, магията не ми позволява. Тогава решавам вместо обяснение да се скарам с него. Сигурна съм, че чудовището няма да има нищо против — а аз съм готова на абсолютно всичко, стига да го убедя да ме последва и да се махнем оттук веднага.