— Ще ти обясня, когато отидем там. Кълна се, ще го направя! Просто наистина трябва… да бъде там… не мога тук. И така — идваш или не?
Стисвам зъби, защото в противен случай те ще започнат да тракат, а устните ми треперят толкова силно, че няма начин той да не забележи.
Той преглъща мъчително, а очите му се спират върху мен, изпълнени с тъга. Огромно усилие му е необходимо да произнесе думата:
— Не.
Казва го толкова тихо, че едва го чувам. После повтаря по-силно:
— По-добре да остана тук и да ти помогна.
Поглеждам го и продължавам да го гледам толкова дълго, колкото успявам да издържа — което за съжаление изобщо не е много. Всъщност силно искам да се кача обратно в топлата му кола и да го прегърна — така както правех преди. Да почувствам ръцете му около тялото си, да се предам на ласкавата топлина и трепета от прегръдката му и да призная всичките си грехове. Да се пречистя. За съжаление обаче това чувство принадлежи на една твърде малка част от мен — на онази миниатюрна искрица здрав разум, която много бързо бива смазана от другата, мрачната част от мен. Онази, която предпочита най-черните, отровни и забранени плодове.
Затова кимвам леко. Последното нещо, което виждам, преди да затворя очи, е изуменият му поглед. След това вече няма значение, защото си представям портала. И когато пристъпвам през бляскавия великолепен воал, все така, без да отварям очи и без да се обръщам, измърморвам:
— Ами, добре… явно ще трябва да отида сама в такъв случай.
Четиринайсета глава
Приземявам се на задните си части и леко отскачам. Озовала съм се точно пред копието на онзи прекрасен дворец от осемнайсети век — дома на френското кралско семейство. Само че сега не влизам в него. Макар че го молих да дойда на това място, не мога да понеса мисълта да се разхождам вътре без Деймън. Това е нашето място. Нещо, което споделяме само ние двамата и в което живеят някои от най-скъпите ми спомени. Просто няма начин да вляза без него.
Изправям се на крака и се изтупвам, след което се оглеждам и се опитвам да установя местоположението си. Мога, разбира се, да си представя някое място — и веднага ще се озова там, но предпочитам да вървя. Предпочитам да се разходя бавно и мързеливо и да се насладя на ходенето. Да се порадвам, че съм се освободила от чудовището, макар да подозирам, че то се е оттеглило някъде и търпеливо изчаква, докато се върна. Сега обаче съм решила да изпитам напълно чудесното чувство на облекчение от отсъствието му — дори да е само за кратко.
Повдигам ръце пред себе си и ги размахвам в трептящата и проблясваща омара, която се излъчва от всичко тук. Тя сякаш идва едновременно отвсякъде и отникъде. Чувствам се приятно отпусната и успокоена от хладния въздух, който нежно гали кожата ми. Вярвам, че накрая ще се озова на някое прекрасно място — някъде, където наистина искам да бъда. В това се състои прелестта на Съмърленд — всички пътища водят към нещо хубаво.
Спирам за кратко край потока с цветовете на дъгата, който прекосява просторното ароматно поле, и проявявам малко ръчно огледало, за да проверя набързо външния си вид. Изпитвам облекчение: очите ми са отново светлосини и чисти, косата ми блести, лъскава и тежка, в онзи нюанс на златно русо, който е обичаен за нея, а кожата ми на практика няма видими пори и е напълно чиста. Пъпките по брадичката и тъмните кръгове под очите ми са изчезнали напълно и без следа. Иска ми си Деймън да можеше да ме види сега, когато изглеждам като старото си „аз“. Тъжно ми е, че последният му спомен ще бъде от онова чудовищно създание — звяра, който създадох сама. Ах, ако само се бе съгласил да дойде, щях да му обясня всичко.
Скитам се сред полето от пулсиращи дървета и танцуващи цветя, чиято миризма ме преследва чак докато стигам познатия асфалтиран път — същия, който води до града и Великите храмове на познанието. Решавам още веднъж да си опитам късмета в тях. И макар последния път, когато бях тук, изобщо да не ми помогнаха, днес е нов ден. И аз съм нова и възстановена — по много причини, смятам, че днес е различно.
Минавам покрай няколко бутика за маркови дрехи, едно кино и фризьорски салон. Когато стигам художествената галерия, пресичам улицата и подминавам един продавач на свещи, цветя и малки дървени играчки. Промъквам се из тълпа заети със своите задачи хора, интересна смесица от живи и мъртви. Накрая стигам до пустата алея, водеща до тихия булевард, по който стигам до познатото стълбище. Изкатервам се бързо по него с прикован във внушителната порта поглед. Има още една стъпка, която трябва да предприема.