Стоя пред сградата и оглеждам изтънчените барелефи, величествените колони и огромния наклонен покрив — храмът, построен изцяло от любов, знание и всичко добро, което може да си представи човек. Очаквам обичайния проблясък на сменящи се образи. Появата на Партенона, който да се прелее в Тадж Махал, после в Храма на лотоса, Пирамидите в Гиза и така нататък — най-прекрасните и свещени места на хората, които да се смесят, без да личи къде свършва едното и къде започва другото, да променят формата си и да продължат да се преобразяват в следващото. Само че това не се случва. Не виждам нищо такова. Пред мен все така стои само величественото мраморно здание, което съзрях при пристигането си. Образите, които са задължително условие, за да вляза, остават невидими за мен.
Вече съм в черния списък.
Заклеймена като непригодна и нежелана.
Отказан ми е достъп до единственото място, което би могло да ми помогне да оправя кашата, в която се намирам.
Опитвам се да изхитрувам. Повтарям образите в последователността, която си спомням — но Храмовете не се оставят да ги излъжа. Няма как да бъдат заблудени от нищожество като мен.
Падам на колене на стъпалата и заравям лице в шепите си. Не мога да повярвам в какво съм се превърнала, колко ниско съм паднала. Чудя се дали това е дъното. Не мога да си представя, че има нещо по-лошо от това да си отхвърлен от Съмърленд и да се превърнеш в парий за това място.
— Извинете!
Дръпвам се встрани и прибирам краката си, като се питам защо госпожица Маркови Ботуши просто не ме заобиколи. Вярно, че съм висока метър и седемдесет, но не заемам чак толкова място, че да не може да мине.
Лицето ми все още е скрито в дланите — наистина не искам да бъда виждана от въпросната по-висшестояща персона, на която не е отказан достъп до Великите храмове на Съмърленд — когато чувам:
— Почакай малко… Евър?
Замръзвам. Този глас ми е познат. Дори прекалено.
— Евър… наистина ли си ти?
Бавно повдигам глава. Нямам никакво желание да срещна погледа на Ава. Достатъчно е само да я погледна, да мерна дори за кратко гъстата й кестенява коса и огромните кафяви очи — и в мен започва да се надига някакво усещане… нещо се размърдва в периферията на съзнанието ми, макар да не мога да го уловя и разпозная. Не че това има значение. Истината е, че тя е последният човек, когото бих искала да видя точно днес или който и да било друг ден впрочем. И все пак защо тук, защо сега? Нима наказанието ми не е достатъчно сурово и така?
— Опитваш се да се промъкнеш в Храмовете с измама ли? — Оглеждам я сурово, гласът ми е напоен със сарказъм.
Едва след като съм произнесла думите, осъзнавам, че преди няколко минути пробвах да направя именно онова, в което обвинявам нея. Ахвам ужасена. В момента съм паднала толкова ниско, че на практика съм на нейното ниво.
Тя коленичи до мен с наклонена на една страна глава и внимателно ме оглежда, а после пита:
— Евър, добре ли си?
И ми отправя сериозен, напрегнат поглед — сякаш наистина я интересува.
Аз обаче знам истината. Ава я е грижа само за един човек — и това е самата Ава. Според нея никой друг не заслужава усилията. Доказа го, когато заряза Деймън да умре — и то веднага след като ми бе обещала, че ще му помогне.
Отвръщам на погледа й и на свой ред я измервам с очи. Учудващо е, че изобщо не се е променила от времето, преди да избяга с еликсира. От друга страна, тя поначало изглеждаше прекрасно, вероятно не са били необходими кой знае какви подобрения.
— Дали съм добре? — повтарям думите й, като се опитвам да възпроизведа и захаросания й тон в стил „ужасно-съм-заг-рижена-за-теб“. — После се ухилвам и отвръщам: — Ами, май, че съм. Предполагам, че наистина съм съвсем, ама съвсем добре. Като вземем предвид всичко… Макар със сигурност да не се чувствам и наполовина толкова добре, колкото теб.
— Свивам рамене. — Но в крайна сметка кой може да каже, че е чак толкова добре?
Очите ми обхождат врата й в търсене на издайническа татуировка на Уроборос или някакъв друг белег за новопридобития й статус на зла безсмъртна. Учудвам се, когато виждам, че липсват не само подобни знаци, но и обичайната маса от бляскави, отрупани със скъпоценни камъни проявени бижута. В момента на шията й виси един-единствен необработен цитрин, закачен на простичка сребърна верижка. Присвивам очи и се опитвам да си спомня какво знам за този камък. Май допринасяше за увеличаване на охолството и радостта от живота… и, ах, да — защитава всичките седем чакри. Е, при това положение изобщо не е странно, че го носи.