— Добре. Добре! Наистина, схванах — няма да му казвам! Хайде успокой се вече, става ли? — И веднага след това фокусира цялото си внимание върху момчето — усмихва се и флиртува с него, а накрая дори му изпраща няколко въздушни целувки, като се разсмива от сърце на закъснялата му реакция. — Тайната е в пълна безопасност. Просто съм свикнала да му казвам винаги, когато се случи нещо интересно. Само навик, нищо повече. Сигурна съм, че ще го преодолея. Въпреки това трябва да признаеш, че е супер яко! Не си ли съгласна? Всъщност… ти как реагира, когато разбра за първи път? Сигурно направо си откачила!
Поглежда ме изпитателно и после добавя с иронична усмивка — явно си мисли за прякора ми:
— Нямам предвид буквално, разбира се.
Намръщвам се и натискам педала на газта по-силно, отколкото възнамерявах. Колата се втурва напред, а умът ми се насочва към онзи първи ден — по-точно към първия път, когато Деймън се опита да ми съобщи новините, които щяха да променят живота ми — там, на паркинга до училището. Само дето тогава изобщо не бях настроена да го слушам. И определено не бях въодушевена. После пък, когато повторно настоя да ми разкаже и обясни всичко за дългото ни общо минало, аз отново не успях да реша какво точно чувствам. Тоест, от една страна, наистина бе прекрасно, че най-сетне ще сме заедно, след вековете на раздяла. От друга обаче, наистина трябваше да приема и преглътна твърде много неща и от твърде много да се откажа.
Освен това има и още нещо, макар първоначално да смятахме, че изборът е изцяло мой — да продължа да пия еликсира и да прегърна безсмъртието или да го пренебрегна напълно и да изживея живота си, като в крайна сметка се предам на смъртта някъде далеч напред в бъдещето. Сега вече е различно.
Сега знаем истината. Наясно сме какво се случва с безсмъртните след смъртта им.
Научихме за Шадоуленд, страната на сенките.
Безкрайната пустош.
Вечната бездна.
Мястото, където безсмъртните блуждаят — без душа и в пълна самота — през остатъка от вечността.
Място, което определено трябва да избягваме.
— Ъ-ъ-ъ, извинявай, ще се връщаш ли скоро на земята? — разсмива се тя.
Аз обаче само свивам рамене. Това е единственият отговор, който възнамерявам да й дам.
Впрочем той само я подтиква да се приведе към мен и да продължи:
— Виж какво, изобщо не те разбирам! — Настойчиво ме измерва с поглед. — Това е най-прекрасният ден през целия ми живот — а единственото, което ти искаш, е да се занимаваме с отрицателните страни на случилото се! Вземи се осъзнай вече! Ясновидски сили… невероятни физически способности… безкрайна младост и неувяхваща красота — наистина ли тези неща нямат никакво значение за теб?!
— Хевън, съвсем не всичко е забавление, още по-малко пък игра, ами…
— Да-а, бе, да!
Тя повдига вежди отегчено и се обляга назад на седалката, после присвива колене към гърдите си, обгръща ги с ръце и измърморва:
— Има правила, има и недостатъци. Разбрах вече, всичко ми е напълно ясно!
Намръщва се и стисва в шепа косата си, която след това започва да увива около ръката си като бляскаво кафяво въже.
— Божичко, не се ли уморяваш понякога? Винаги ли трябва да си толкова обременена и потисната, все едно носиш тежестта на целия свят на раменете си? Толкова ли не можеш да видиш, че имаш най-прекрасния живот? Ти си красива, руса, синеока, имаш страхотна фигура и невероятни дарби — а, и да не забравяме — най-готиният и сексапилен мъж на планетата е лудо влюбен в теб! — въздиша дълбоко, явно недоумяваща как може да съм толкова сляпа за истината. — Дай да си го кажем направо — водиш живот, за който другите могат само да мечтаят. Обаче се държиш така, все едно е най-гадното нещо на света! И — съжалявам, че ти го казвам — ама смятам, че това е лудост! Защото, честно казано, аз самата се чувствам великолепно! Направо съм като наелектризирана от възбуда! Имам усещането, че през цялото ми тяло минават светкавици и ме изпълват с енергия от главата до петите. И нямам никакво намерение да те съпровождам по пътя към света на скръбта, по който вървиш! В никакъв случай няма да се прокрадвам из училището с нахлупена на главата отвратителна качулка, слънчеви очила и да не се разделям с айпода си — така както правеше ти. Да, сега наистина схващам защо ти бе необходимо — за да избягаш от гласовете и мислите на хората, нали? Аз обаче няма да живея така, по дяволите! Възнамерявам да прегърна този нов живот с двете си ръце! Освен това смятам да сритам задниците на Стейша, Онър и Крейг — само да посмеят да ме закачат отново, мен или приятелите ми!