Стисвам устни, въздъхвам дълбоко и я стрелвам с такъв поглед, че в нея не би трябвало да са останали никакви съмнения точно как я възприемам:
— Имам предвид, че сега, когато целият свят е в краката ти, едва ли някой се справя по-добре от теб, нали? И така, Ава, кажи ми — какво е усещането? Как се чувства новото ти, подобрено „аз“? Струваше ли си да предадеш приятелите си за това?
Клепачите й трепват и на лицето й се изписва загриженост:
— Бъркаш, Евър! Това, което си мислиш, изобщо не е вярно!
Изправям се на крака. Цялата съм разтреперана и се чувствам ужасно, но с всички сили се старая да скрия този факт от нея. Искам по възможно най-бързия начин да я оставя зад гърба си. Не ми се слушат повече лъжи.
— Не съм пила от еликсира, уверявам те… аз само…
Обръщам се рязко с пламнали от гняв очи:
— Направо не вярвам на ушите си! Естествено, че си изпила еликсира! Ехо, та аз се върнах! Виждаш ли? — Подръпвам тениската си и тръсвам глава. — Май нищо не се е развило според плана ни. Не, поправка — не се е развило според моя план, защото твоят със сигурност е изпълнен. Остави Деймън сам, слаб и беззащитен — точно както си възнамерявала да сториш още от самото начало. Просто го заряза да си лежи там, уязвим, умиращ… така че да попадне право в ръцете на Роман! А пък после, сякаш не ти стигаше това, в онази вечер отново се съюзи с него. Хубав чай от беладона бе приготвила на Хевън, няма спор!
Поклащам глава отвратена и млъквам. Чудя се защо изобщо си правя труда да разговарям с нея, защо си губя времето. Тя вече ми отне толкова много. Не би трябвало да й предоставям възможност да ми вземе още нещо.
Тръгвам надолу по стълбите. Краката ми тежат, все едно са от олово или имат собствена воля, и отказват да съдействат на ясните команди, отправени от мозъка ми.
Още се боря с нежеланието им да стъпват един пред друг, когато чувам гласа й:
— Иска ми се да не говориш така. Наистина се надявам да ми дадеш възможност да ти обясня.
Аз обаче само свивам рамене и продължавам по пътя си, като й подвиквам през рамо:
— Е, нали знаеш какво казват хората? Невинаги получаваме онова, което искаме!
Зад гърба ми тя остава неподвижна и безмълвна. Толкова е тиха, че решавам да погледна назад и да разбера какво е намислила. Мускулите ми са стегнати и готови за скок — в случай че планира да ме нападне. С учудване обаче забелязвам, че тя наистина просто си стои неподвижна, с притиснати една в друга длани. Изведнъж се навежда, а устните й произнасят едва чуто:
— Намасте. („Покланям се на теб“).
Изчаква секунда-две, след което се обръща с лице към сградата, а зад гърба й аз — зяпнала, с увиснала челюст и без думи — наблюдавам невярващо огромните величествени врати, които се разтварят пред нея и я пропускат да мине.
Петнайсета глава
— Ей!
Вдигам глава, стресната от факта, че Джуд е застанал до мен. Толкова съм потънала в работата си, че не съм го чула да влиза.
— Как го правиш? — намръщвам се леко и хвърлям бърз поглед към аурата му, която сега блести в мек, приятен нюанс на синьото.
— Как правя кое?
Той се обляга на щанда и ме поглежда отвисоко.
— Как успяваш винаги да се промъкнеш до мен, без да забележа?
Погледът ми спира за миг върху черната му тениска. Гложди ме любопитство каква картинка е избрал днес.
— Какво е това? — Показвам с ръка щампата.
Той затваря очи, повдига ръце пред себе си и се опитва да събере палците и показалците си и по този начин да оформи два кръга. Само че не постига особен успех, така че се отказва и вместо това произнася едно дълбоко гръдно „Ом-м-м-м“. После повдига леко клепачи, вперва поглед в мен и обяснява:
— Този звук олицетворява съществуванието — това е звукът на вселената.
Сбърчвам нос. Нямам представа какво има предвид.
— Вселената е съставена от пулсираща трептяща енергия — нали така?