Кимвам леко:
— Така поне съм чувала.
— Така. А пък „Ом“ се смята за звука на тази енергия — звука, който издава тази огромна, велика космическа енергия. Никога ли не си чувала това? Ти изобщо ли не медитираш?
Свивам рамене. Да, наистина — някога медитирах. Също така пречиствах аурата си. Преструвах се, че от петите ми израстват корени, които проникват дълбоко, чак до центъра на земята, както и какви ли не подобни глупости, предназначени да ти внушат, че се чувстваш добре. Само че вече не го правя. Имам предвид, че… Нямам кой знае каква възможност да си губя времето в упражнения да контролирам дишането си и да бъбря мантри, когато целият ми свят се срива.
— Наистина трябва отново да се заемеш с това, сериозно ти казвам. Действително помага да се поддържаш в хармония със себе си и света, а също лекува и…
— А на теб помага ли ти да се излекуваш? — Поглеждам подчертано ръцете му.
Все още обмислям дали да предприема нещо по изпълнението на идеята си от онази вечер. Преценявам възможните „за“ и „против“, но засега не съм стигнала до окончателно решение.
— Имам час при лекаря малко по-късно днес — така че ще разберем съвсем скоро. — Той свива рамене и повдига изразително веждите си: — А като заговорихме за това… — Погледите ни се срещат и в мен се надига едно особено усещане. — Чудех се дали ще имаш нещо против да ме откараш. Бих могъл да се кача на автобуса, но ще трябва да съкратя времето за курса, а бих предпочел да не го правя.
— Курсът? — Някъде в периферията на съзнанието ми се върти смътен спомен, но не мога да се сетя какъв точно.
— Да-а, не се ли сещаш? Провеждам начален курс за развитие на ясновидските способности, с акцент върху усилването на собствените екстрасенски умения, плюс Уика. Не може да си забравила! — Разсмива се от сърце.
Кимам и ставам от стола, за да му го преотстъпя.
— Как върви той, впрочем?
Междувременно заобикалям щанда, така че да може да застане зад него.
— Добре — кима той доволно. — Приятелката ти Онър, изглежда, има талант за тези неща.
Спирам на място и всичко около мен застива. Цялото ми внимание в момента е приковано в него.
— Онър?
Джуд повдига рамене.
— Ами, да, същата. Мислех, че сте приятелки?
Поклащам глава и си припомням какво видях през последния учебен ден — плановете на Онър да спечели надмощие над Стейша и как точно смята да го направи.
— Съученички сме. — Притискам се към стената, за да може да мине край мен. — В действителност не сме приятелки. Вярвай ми, определено има разлика между двете понятия.
Сега е негов ред да спре. Само че спира насред движението си, и то така, че на практика се притиска към мен. Очите му обхождат лицето ми — и както винаги това веднага предизвиква прилив на спокойствие и благодат, който се разлива по цялото ми тяло. Чувствам се по този начин за първи път от… ами, откакто за последен път бях в Съмърленд, което бе преди няколко дни. Впрочем оттогава мисля само за Ава и за това, че някак успя да си проправи път в Храмовете.
Усещането трае едва няколко секунди — той почти веднага се отдръпва от мен и се намества на табуретката — но въздействието на успокояващото му присъствие остава дълго след това.
— Тя или полага изключително много усилия, или има наистина вроден талант за магия — обяснява той, като междувременно грабва кутията с фактурите и неловко започва да рови в нея. — Но тъй като изглежда много целенасочена и упорита, предполагам, че е първото.
Присвивам очи и се опитвам да си припомня какво знам за Онър. То изобщо не е много, като изключим, че е гадже на Крейг, а също така и неособено — доволната „най-вярна приятелка/последователка“ на Стейша.
Чудя се дали да съобщя на Джуд какво видях онзи път, когато надникнах в мислите й… и че намеренията на Онър, независимо от името й, изобщо не са благородни. Обаче, от друга страна, Стейша никога не ми е правила (и на никой друг впрочем) услуги, така че от къде на къде ще се замесвам?
— Добре, кога започва курсът? — питам го, решена да се занимавам само с практически и служебни въпроси.
Междувременно съм се насочила към задната стаичка.
— След един час. Защо? — Поглежда ме той през рамо.
— Ще бъда отзад. Извикай ме, когато ти потрябвам — подвиквам, влизам в стаята и затварям вратата зад гърба си.
Веднага вадя „Книгата на сенките“ от скривалището й и я отварям на старото дървено бюро. Отпускам си няколко секунди, за да се пречистя чрез серия дълбоки, бавни вдишвания, след което се привеждам над нея и прокарвам пръсти по изящните златни букви върху предната корица. Не спирам да се чудя дали наистина трябва да правя това, или е по-добре да се откажа още сега.